Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

3 февруари 1767 г. Срещнахме близо до осмия час „Артемида“, малка, двумачтова бригантина под френски флаг. Поздравихме я и поискахме помощ от хирурга им, К. Малкълм, който се качи на борда и остана с нас, за да се грижи за болните.

К. Малкълм, така ли? Не се споменаваше, че съм жена; вероятно го бе сметнал за ненужно, или пък искаше да избегне всякакви въпроси относно уместността на действията му. Минах на следващия запис.

4 февруари 1767 г. Получих информация днес от Хари Томпкинс, моряк, че надзорникът на товара на бригантината „Артемида“ е известен нему престъпник на име Джеймс Фрейзър, наричан още Джейми Рой и Алегзандър Малкълм. Този Фрейзър се занимава с подривна дейност и е известен контрабандист, за чието залавяне Кралските митници са обявили значителна награда. Информацията бе получена от Томпкинс, след като се разделихме с „Артемида“; реших, че не уместно да преследвам „Артемида“, тъй като имаме заповеди да стигнем възможно най-бързо до Ямайка заради нашия пасажер. Обаче, тъй като обещах да върна хирурга им там, Фрейзър може да бъде арестуван тогава.

Двама мъже умряха от заразата — която, според хирурга на „Артемида“ е тиф. Джонатан Джаспърс, моряк, УМ, Харти Кепъл, помощник-готвач, УМ.

Това беше всичко; записът за следващия ден бе изцяло относно навигацията и смъртта на шестима мъже, всички с „УМ“ написано до имената им. Зачудих се какво ли означава, но бях твърде разсеяна от притесненията.

Чух стъпки по стълбата и едва успях да вдигна резето, преди домакинът да почука на вратата. Едва чух извиненията му; умът ми беше твърде зает да обработва смисъла на това ново разкритие.

Кой, по дяволите, беше този Томпкинс? Не бях чувала за него, със сигурност, и все пак явно знаеше опасно много за дейностите на Джейми. Което водеше до два въпроса: Как един английски моряк се е сдобил с такава информация — и кой още я знаеше?

— … намалим още дажбите от грог, за да ви дадем допълнително буре с ром — казваше колебливо господин Овърхолт. — На моряците няма да им хареса, но ще се справим; имаме само още две седмици път до Ямайка.

— Без значение дали ще им хареса, на мен алкохолът ми трябва повече, отколкото на тях грог — отговорих рязко. — Ако много се оплакват, кажете им, че ако нямам ром, никой от тях няма да стигне до Ямайка.

Господин Овърхолт въздъхна и избърса капките пот по лъскавото си чело.

— Ще им кажа, мадам — рече, твърде унил, за да спори.

— Добре. О, господин Овърхолт? — Той се обърна пак към мен. — Какво означава „УМ“? Видях, че капитанът го вписва в корабния дневник.

Лека искра на хумор блесна в дълбоко поставените му очи.

— Означава „Уволнен, мъртъв“, мадам. Това е единственият сигурен начин за повечето от нас да напуснем флота на Негово Величество.

Докато надзиравах миенето на болните и постоянното им поене с подсладена вода и варено мляко, умът ми продължаваше да работи по проблема с непознатия Томпкинс.

Не знаех нищо за него, освен гласа му. Той можеше да е някой от безликата орда над мен, силуетите, които виждах по такелажа, когато излизах да дишам чист въздух на палубата, или някоя от забързаните анонимни фигури, които тичаха нагоре-надолу между палубите в напразно усилие да свършат работа за трима.

Щях да го срещна, разбира се, ако се заразеше; знаех името на всеки пациент. Но едва ли можех да си позволя да изчакам с доста гадната надежда Томпкинс да се зарази с тиф. Накрая реших да попитам; той вероятно знаеше коя съм аз все пак. Дори да разбереше, че съм питала за него, едва ли щеше да има значение.

Елайъс беше естественият ми избор. Изчаках до края на деня, като се надявах, че умората ще притъпи естественото му любопитство.

— Томпкинс ли? — Кръглото лице на момчето се смръщи за миг, после се проясни. — О, да, мадам. Той е от моряците в предната част на кораба.

— О, беше от Спитхед май. Или… не! Сега си спомням, че беше от Единбург. — Той потърка кокалчетата на пръстите си под носа си, за да прикрие прозявка. — Да, Единбург. Не помня добре, ама май че е мобилизиран и постоянно вдига врява заради това, твърди, че не можели да го мобилизират — имал защита, защото работел за сър Пърсивъл Търнър от митниците. — Прозявката все пак го победи и той зина широко, после рече: — Но няма никаква писмена защита от сър Пърсивъл — заключи, примигвайки, — затова нищо не може да се направи.

— Значи е агент на митниците, така ли? — Това донякъде обясняваше нещата.