Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Отец Фогдън изглеждаше доста объркан, сякаш се опитваше да се сети какво точно е било лекарството.

— Терапията с терпентин — подсети го естественикът.

— О, да! — Лицето на свещеника засия и той се усмихна широко. — Разбира се! Разбира се! Да, подейства чудесно. Няколко умряха, но останалите се излекуваха напълно. Превъзходно, абсолютно превъзходно!

Внезапно на отец Фогдън като че ли му просветна, че не е особено гостоприемен.

— Но влезте вътре! — каза той. — Тъкмо щях да хапна по пладне; настоявам да се присъедините към мен. — Това сигурно е госпожа Щерн, нали?

Споменаването на осеминчовите червеи за миг беше потиснало глада ми, но пък споменаването на храна накара стомаха ми да закъркори с пълна сила.

— Не, но с удоволствие ще се възползваме от гостоприемството ви — отвърна любезно Щерн. — Нека ви представя… госпожа Фрейзър, ваша съотечественица.

Фогдън почти се ококори при тези думи. Очите му бяха светлосини, с тенденция да се навлажняват от силното слънце, и сега бяха вперени учудено в мен.

— Англичанка? — попита той смаяно. — Тук? — Кръглите очи огледаха калта и петната от сол по смачканата ми рокля и въобще целия безпорядък във външния ми вид. Примигна, после пристъпи напред и с огромно достолепие се поклони над ръката ми.

— Ваш най-покорен слуга, мадам. — Изправи се и посочи величествено руината на хълма. — Mi casa es su casa. 11 11 Моят дом е и ваш дом (исп.). — Б.пр. — Подсвирна остро и един малък шпаньол подаде муцунка от тревите.

— Имаме гостенка, Лудо — каза му усмихнат свещеникът. — Не е ли хубаво? — После притисна ръката ми под лакътя си, хвана овцата за вълната на главата ѝ и ни поведе и двете към Хасиенда де ла Фуенте, като остави Щерн да ни следва.

Причината за това име 12 12 Fuente — „чешма, извор“ (исп.). — Б.пр. ми стана ясна още щом влязохме в запуснатия двор; малко облаче водни кончета висеше като примигващи светлинки над пълен с водорасли басейн в един ъгъл; приличаше на естествен извор, който някой бе оградил, когато е строил къщата. Поне десетина птици подскочиха по потрошените плочи и запърхаха лудо покрай краката ни сред облаче прах и пера. От това и други доказателства заключих, че дърветата над двора са обичайното им място за гнездене, и то от доста време.

— И тъй, имах щастието да срещна госпожа Фрейзър сред мангровите гори тази сутрин — заяви Щерн. — Реших, че вероятно вие ще можете… О, вижте тази красота! Прекрасна одоната!

Той възкликна от изумление и наслада, докато минаваше безцеремонно покрай нас, за да се втренчи в сенките на покрития със сухи палмови листа покрив на двора, където едно огромно водно конче, поне четири инча на дължина, се стрелкаше напред-назад, а синьото му телце улавяше светлината, когато минаваше през слънчевите лъчи, проникващи през покрива.

— О, искате ли го? Моля, заповядайте. — Домакинът махна щедро с ръка към водното конче. — Влез там, Беки, и ще видя копитото ти след малко. — Той вкара овцата в двора с потупване по задницата. Тя изсумтя и препусна вътре, после веднага започна да обира падналите плодове от огромна гуава, която стърчеше над старата стена.

Всъщност дърветата в двора бяха израснали до такава степен, че клоните им се бяха преплели на места. Целият вътрешен двор изглеждаше покрит от тях, нещо като тунел от листа, който водеше по дължината му към зейналия вход на къщата.

Купчини прах и сухи розови листенца от бугенвилия лежаха по первазите на прозорците, но зад тях тъмният дървен под лъщеше гол и безупречен. Вътре беше тъмно, след ярката светлина на слънцето, но очите ми бързо свикнаха и се огледах любопитно.

Стаята беше много простичка, тъмна и хладна, обзаведена само с дълга маса, няколко табуретки и столове и малък бюфет, над който висеше страховита картина в испански стил — разпнатият Христос с козя брадичка и блед в сумрака, сочещ с кльощава ръка кървящото сърце, което биеше в гърдите му.

Този страховит обект прикова вниманието ми и не осъзнах веднага, че в стаята има още някого. Сенките в ъгъла се сгъстиха и се появи малко кръгло личице с изражение на крайна враждебност. Примигнах и отстъпих назад. Жената — защото беше жена — пристъпи напред, черните ѝ очи бяха втренчени немигащо в мен.

Беше висока едва четири стъпки и така дебела, че приличаше на солиден блок без никакви стави. Главата ѝ беше малка кръгла топка върху тялото, с по-малка топка на мижав сив кок, стегнат на тила. Имаше светломахагонова кожа — дали от слънцето или по рождение, не знаех — и приличаше много на дървена кукла. Но зла дървена кукла.