Диана Габалдон - Каменният кръг

Отговорите от Лалиброх идваха по същия анонимен маршрут — защото като затворник на Короната, всичко, което получаваше или изпращаше по пощата, трябваше да бъде преглеждано от лорд Дънсейни. Той усети леко вълнение при мисълта за писмо, но се опита да го потисне; може да нямаше нищо.

— Стой! — извика повече по навик. Бес и Цветче виждаха наближаващата каменна ограда също като него и много добре съзнаваха, че на това място ще трябва тромаво да обърнат. Бес размърда ухо и изсумтя, а той се ухили.

— Да, знам — рече ѝ, като леко опъна юздата. — Но ми плащат да го кажа.

После тръгнаха по нова бразда и нямаше какво друго да прави, докато не стигнаха до каруцата в края на нивата, която бе натоварена с тор за пълненето на валяка. Слънцето сега грееше в лицето му и той затвори очи, наслаждавайки се на топлината по голите си гърди и рамене.

Силното изцвилване на кон го сепна от сънливостта след петнайсетина минути. Отвори очи и между ушите на Бес видя, че от долното ограждение идва ездач. Бързо изправи гръб и нахлузи ризата през главата си.

— Няма нужда да си толкова скромен, Макензи. — Гласът на Дженива Дънсейни бе висок и леко задъхан, когато дръпна юздите, за да накара кобилата си да продължи по-бавно покрай валяка.

— Хмм. — Тя беше облечена както обичайно — с брошка на врата, а лицето ѝ бе зачервено от топлия ден.

— Какво правиш? — попита тя, след като продължиха мълчаливо известно време.

— Разпръсквам лайна, милейди — отвърна той прецизно, без да я поглежда.

— О… — Тя язди с него половината бразда, преди да заговори пак.

— Знаеш ли, че ще се омъжвам?

Знаеше; всички слуги знаеха от месец, Ричардс, икономът, бе сервирал в библиотеката, когато ухажорът ѝ бе дошъл от Дъруънтуотър, за да сключат брачното споразумение. Лейди Дженива бе информирана преди два дни. Според прислужницата ѝ, Бети, не беше приела добре новината.

Той се задоволи само с изсумтяване.

— За Елсмиър — каза тя. Бузите ѝ се зачервиха още повече и тя стисна устни.

— Желая ви много щастие, милейди. — Джейми дръпна рязко юздите, когато стигна до края на нивата. Слезе от седлото, преди Бес да е спряла съвсем; нямаше желание да продължава разговора с лейди Дженива, чието настроение изглеждаше много опасно.

— Щастие ли! — извика тя. Големите ѝ сиви очи блестяха и тя се удари по бедрото, както ѝ беше навик. — Щастие! Да съм омъжена за човек, който може да ми бъде дядо!

Джейми се сдържа и не отбеляза, че изгледите за щастие на граф Елсмиър са още по-ограничени от нейните. Вместо това измърмори:

— Моля за извинение, милейди. — И тръгна да откачи валяка.

Тя слезе от коня си и го последва.

— Това е някаква гадна сделка между баща ми и Елсмиър! Той ме продава, това прави. Изобщо не го е грижа за мен, иначе нямаше да ми намери такъв мъж! Не мислиш ли, че ме използва най-грозно?

Напротив, Джейми смяташе, че лорд Дънсейни, най-преданият баща, вероятно бе намерил възможно най-добрата партия за своята разглезена по-голяма дъщеря. Граф Елсмиър наистина беше стар. Имаше голяма вероятност до няколко години Дженива да стане изключително богата млада вдовица, и графиня освен това. От друга страна, подобни съображения вероятно нямаха голямо значение за упоритата госпожица на седемнайсет години — инатлива, разглезена кучка, поправи се той, като видя сприхаво стисната уста и погледа в очите ѝ.

— Сигурен съм, че баща ви винаги действа в името на вашия интерес, милейди — отвърна той сковано. Тази малка проклетница нямаше ли да си отиде?

Нямаше. Добивайки по-привлекателно изражение, тя се приближи и застана до него, като му пречеше да отвори капака за зареждане на валяка.

— Но брак с такъв съсухрен старец? — попита тя. — Безсърдечно е от страна на татко да ме даде на подобно създание. — Тя застана на пръсти и се вгледа в Джейми. — Ти на колко си години, Макензи?

Сърцето му спря да бие за миг.

— Аз съм много по-голям от вас, милейди — отвърна той твърдо. — Моля да ме извините, милейди. — Плъзна се покрай нея, като се постара да не я докосва, и скочи върху торта в каруцата, където беше сигурен, че няма да го последва.

— Но не си тръгнал още към гробищата, нали, Макензи? — Сега беше пред него, засенчваше очи с ръка и се взираше нагоре. Вдигна се ветрец и кичурите на кестенявата ѝ коса се разлетяха около лицето ѝ. — Женил ли си се, Макензи?

Той стисна зъби, завладян от желанието да хвърли цяла лопата тор върху кестенявата ѝ глава, но се овладя, заби лопатата в купчината и само каза: „Да“, с тон, който прекъсваше всякакви по-нататъшни въпроси.