Диана Габалдон - Каменният кръг

Марсали се бе взирала в морето през целия ни разговор, явно предпочиташе да не говори с мен. Но очевидно слушаше и сега видях как по слабите ѝ рамене премина тръпка — дали от студ или тревога, не зная. Най-вероятно не бе смятала да плава с потенциален убиец, когато се бе съгласила да избяга с Фъргъс.

— Най-добре заведи Марсали долу — казах на Фъргъс. — Започва да посинява от студ. Не се тревожи — казах спокойно на Марсали, — няма да влизам в каютата известно време.

— Къде отивате, милейди? — Фъргъс ме гледаше леко подозрително. — Милорд не би искал да се…

— Нямам и намерение — уверих го. — Отивам в камбуза.

— Камбуза? — Черните вежди се извиха нагоре.

— Да видя дали Алойзис О’Шонеси Мърфи може да предложи нещо за морска болест — казах аз. — Ако не вдигнем Джейми на крака, няма да има значение дали някой ще му пререже гърлото.

Мърфи, умилостивен от унция сушена портокалова кора и бутилка от най-хубавия кларет на Джаред, беше готов да помогне. Всъщност той като че ли смяташе проблема със задържането на храната в стомаха на Джейми за професионално предизвикателство и прекара часове в мистично съзерцание на рафта с подправките и шкафовете — но без полза.

Не се натъкнахме на бури, но зимните ветрове създаваха силно вълнение и „Артемида“ се издигаше с десет фута всеки път, катереше се по вълните и се спускаше от лъскавите им гребени. Понякога, докато гледах хипнотизиращото люлеене на хоризонта, сама усещах спазми в стомаха и бързо се извръщах.

Джейми не показваше признаци, че ще изпълни пророчеството на Джаред и ще скочи на крака, внезапно свикнал с движението. Остана на койката си, с цвят на мухлясал крем карамел, и движеше само главата си, а аз, господин Уилъби и Фъргъс го пазехме денонощно.

Хубавото е, че никой от шестимата контрабандисти не направи нищо заплашително. Всички изразяваха съчувствие и загриженост за състоянието на Джейми и — под наш надзор — го посещаваха често в каютата, без никакви съмнителни действия.

Аз пък прекарвах дните си да оглеждам кораба, отзовавах се, ако имаше нужда от някаква медицинска помощ заради ударен пръст, пукнато ребро, кървящи венци или забрал зъб — и смилах билки и правех лекарства в един ъгъл на камбуза, който ми бе любезно предоставен от Мърфи.

Марсали все я нямаше в каютата, когато се събуждах, и вече спеше, когато влизах там, и бе мълчаливо враждебна, когато бяхме принудени да се срещнем на палубата или по време на хранене. Предполагам, че тази враждебност беше донякъде резултат от естествените ѝ чувства към майка ѝ и отчасти заради яда, че е принудена да прекарва нощта с мен, а не с Фъргъс.

Така че, ако беше останала недокосната — а ако се съдеше по намусения ѝ вид, определено беше такава, — това се дължеше изцяло на уважението на Фъргъс към нареждането на Джейми. В ролята си на пазител на заварената си дъщеря, самият Джейми в момента беше напълно безсилен.

— К’во, и бульон не ще? — попита Мърфи. Едрото му червено лице се сведе страховито. — Аз съм вдигал хора от смъртен одър с тоя бульон!

Той грабна паницата с бульон от Фъргъс, помириса го критично и го пъхна под носа ми.

— Помиришете, гуспожо. Костен бульон, чесън, кимион и малко свинска мас за вкус, всичко внимателно прецедено, защото за разстроен стомах не бива да има парчета, а парчета тук има ли? Няма!

Бульонът наистина бе бистър и златистокафяв, с апетитна миризма, от която устата ми се пълнеше със слюнка въпреки отличната закуска, която бях изяла преди по-малко от час. Капитан Рен имаше деликатен стомах и поради това се бе постарал да намери отличен готвач и да зареди добре камбуза.

Мърфи, с дървения крак и форма на бъчва с ром, приличаше на картинка на добродушен пират, но всъщност имаше репутацията на най-добрия морски готвач в Хавър — както сам ми каза, без никакво перчене. Той смяташе случаите на морска болест за предизвикателство към уменията му и Джейми, все още проснат на легло след четири дни, бе особено оскърбление за него.

— Сигурна съм, че бульонът е превъзходен — уверих го аз. — Просто той не може да задържи нищо .

Мърфи изсумтя със съмнение, обърна се и внимателно изля остатъците от бульона в едно от многото котлета, които вдигаха пара денонощно на огъня.

Смръщи се ужасяващо, прокара ръка през рядката си руса коса, отвори един шкаф, затвори го, а после се наведе да рови в едно сандъче с провизии, като мърмореше под нос.

— Може би малко сухар? Сухо май трябва да е. Или с малко оцет; туршийка може би…