Диана Габалдон - Каменният кръг

Но си оставаше фактът, че не можех да използвам бял равнец и черен оман на рана, ако разполагам с йод, нито да третирам инфекция с жълт кантарион при наличието на пеницилин.

Бях забравила много неща, но докато пишех имената на билките, си припомнях как изглеждат и какъв е ароматът им — тъмното, подобно на смола брезово масло с приятна миризма, острия мирис на ментата, сладникаво-прашния аромат на лайката и стипчивата миризма на кървавичето.

Срещу мен на масата Джейми също пишеше списъци. Писането не му се удаваше и той го правеше с усилие, с осакатената си дясна ръка, като спираше да потърка заздравяващата рана над левия си лакът, прошепвайки проклятия под нос.

— Ти написа ли лимонов сок, сасенак? — попита ме.

— Не, трябва ли?

Той отметна косата от лицето си е се намръщи над листа.

— Ами зависи. Обикновено корабният хирург дава лимоновия сок, но на такъв малък кораб обикновено няма хирург, а домакинът се занимава с доставките. Но пък няма и домакин; няма време да намерим доверен човек, затова ще трябва да изпълнявам и тази длъжност.

— Е, ако ще си домакин и надзорник на товара, сигурно аз ще съм нещо като корабен хирург — усмихнах се леко. — Ще взема лимонов сок.

— Добре. — Продължихме да пишем чак до появата на Жозефин, прислужницата, която обяви, че се е появил гост. Дългият ѝ нос се бе сбръчкал неодобрително при тази информация.

— Чака на прага. Икономката се опита да го отпрати, но той настоява, че имал среща с вас, мосю Джеймс? — Въпросителният ѝ тон внушаваше, че това не е много вероятно, но дългът я е принудил да предаде информацията.

Джейми изви вежди.

— Човек ли? Какъв човек? — Тя стисна устни, сякаш наистина не можеше да се накара да го изрече. Вече ми беше любопитно що за гост е този и отидох до прозореца. Подадох глава навън и видях много прашна черна клепнала шапка на прага, но нищо повече.

— Прилича на уличен търговец; носи нещо на гърба си — докладвах аз, като се наведох още повече, опряна на перваза. Джейми ме хвана за кръста и ме издърпа навътре, после надникна сам.

— О, това е сарафинът, за когото спомена Джаред! — възкликна той. — Доведи го.

С красноречиво изражение на тясното си лице Жозефин се оттегли и се върна след малко с висок кльощав младеж на двайсетина години, облечен с много старомодно палто, широки панталони без катарами, които се развяваха около кльощавите му пищяли, увиснали чорапи и дървено сабо от най-евтиното.

Мръсната черна шапка, която вежливо бе свалил, разкри слабо лице с интелигентно изражение, украсено с дълга, макар и оскъдна кафява брада. Тъй като никой в Хавър, освен неколцина моряци, не носеше брада, едва ли беше нужна малката черна шапчица на главата му, за да разбера, че е евреин.

Момчето се поклони непохватно пред мен, после на Джейми, като се бореше с ремъците на торбата си.

— Мадам — каза той с поклон, при който двете букли покрай лицето му подскочиха. — Мосю. Много любезно от ваша страна да ме приемете. — Говореше френски странно, с напевна интонация, която трудно разбирах.

Макар че напълно разбирах резервите на Жозефин относно този… човек, все пак той имаше големи сини очи, които ме накараха да му се усмихна въпреки невнушаващия доверие външен вид.

— Ние трябва да сме ви благодарни — каза Джейми. — Не очаквах да дойдете толкова бързо. Братовчед ми каза, че името ви е Майер?

Сарафинът кимна, смутена усмивка се появи сред младежката му брада.

— Да, Майер. Не е проблем, вече бях в града.

— И все пак идвате от Франкфурт, нали? Доста път — каза любезно Джейми. Усмихна се, докато оглеждаше дрехите на Майер, които изглеждаха взети от сметището. — И доста прашен, предполагам — добави той. — Ще приемете ли малко вино?

Момчето като че ли се изчерви при това предложение, но след като отвори и затвори няколко пъти уста, накрая кимна.

Смущението му се изпари щом отвори торбата си. Макар че отвън приличаше на безформена мешка, в която в най-добрия случай има само парцали и оскъден обяд, оказа се, че има малки дървени решетки, в които бяха пъхнати кожени кесийки, сгушени една до друга като яйца в гнездо.

Майер извади сгънат плат и почти с апломб го поднесе на писалището на Джейми. А после започна да отваря една по една кесийките, като поставяше почтително съдържанието им на тъмносиньото кадифе.

— Ауреус с Юлия Севера — каза той, като докосна една малка монета, която сияеше с дълбокия мек блясък на древно злато. — А това е сестерция от фамилията Калпурнии. — Говореше тихо, като внимателно държеше монетите за ръбчетата или ги поставяше на дланта си, за да демонстрира тежестта им.