Диана Габалдон - Каменният кръг

— Аха. Сигурен съм. И не — няма твърде много пипер. Обичам да е пиперлива. — Кракът се плъзна леко по моя, върхът на обувката му докосваше глезена ми.

— Значи аз съм госпожа Малкълм — казах, и изрекох пробно името. От това „госпожа“ усетих абсурдна тръпка, сякаш бях младоженка. Неволно погледнах към сребърния пръстен на безименния си пръст.

Джейми видя това и вдигна чашата си към мен.

— За госпожа Малкълм — рече тихо и онова усещане пак се завърна.

Той остави чашата и хвана ръката ми; неговата беше голяма и така топла, че сияйна топлина се разля бързо по пръстите ми. Усещах сребърния пръстен отделен от плътта си, металът се загря от допира му.

— За да се обичаме и почитаме — каза той усмихнат.

— Докато смъртта ни раздели — казах аз, без изобщо да ми пука, че привличаме заинтригувани погледи от другите клиенти.

Джейми сведе глава и притисна устни към ръката ми, при което погледите станаха втренчени. Един чиновник седеше в другия край на помещението; взираше се в нас и каза нещо на сътрапезниците си, които също се обърнаха и се втренчиха. Единият беше дребен възрастен мъж; а другият, с изненада установих аз, бе господин Уолъс, спътникът ми в дилижанса от Инвърнес.

— Горе има стаи — прошепна Джейми, сините му очи танцуваха над кокалчетата ми, и аз изгубих интерес към господин Уолъс.

— Колко интересно — казах. — Още не си си доял супата.

— Майната ѝ на супата.

— Идва прислужницата с ейла.

— Майната ѝ и на нея. — Остри бели зъби се затвориха леко върху кокалчето ми и ме накараха да подскоча на стола си.

— Хората те гледат.

— Нека, дано им хареса.

Езикът му ме облиза леко между пръстите.

— Един мъж със зелено палто идва насам.

— По дяво… — започна Джейми, после сянката на мъжа падна над масата.

— Добър ден, господин Малкълм — каза той с учтив поклон. — Надявам се, че не се натрапвам?

— Напротив — каза Джейми и се изправи, но продължи да стиска ръката ми. Обърна студения си поглед към новодошлия. — Мисля, че не ви познавам, сър?

Джентълменът, англичанин, на около трийсет и пет години, облечен скромно, но добре, пак се поклони, несмутен от липсата на гостоприемство.

— Не съм имал удоволствието да се запозная с вас, сър — каза той почтително. — Моят господар обаче ми поръча да ви поздравя и да попитам дали вие… и вашата придружителка… ще се съгласите да пийнете малко вино с него.

Кратката пауза преди думата „придружителка“ беше едва доловима, но Джейми я усети. Присви очи.

— Със съпругата ми — каза той със същата кратка пауза преди „съпругата“ — сме ангажирани с друго в момента. Вашият господар би ли искал да говори с мен…

— Изпрати ме сър Пърсивъл Търнър, сър — прекъсна го бързо секретарят, сигурно беше такъв. Макар и добре възпитан, той не устоя да не вдигне леко вежда, като човек, който споменава значително име.

— Така ли — рече сухо Джейми. — Е, при цялото ми уважение към сър Пърсивъл, в момента съм зает. Ще му предадете ли съжаленията ми? — Поклони се с така явна любезност, че чак се усещаше грубост, и обърна гръб на секретаря. Той останат там за миг с леко отворена уста, после се врътна на пета и тръгна през масите към другия край на трапезарията.

— Докъде бях стигнал? — попита Джейми. — О, да… майната им на джентълмените със зелени палта. Сега да се върнем на стаите горе…

— Какво ще обясниш за мен на хората?

Той вдигна вежда.

— Какво да обяснявам? — Изгледа ме от горе до долу. — Защо да се оправдавам за теб? Нямаш липсващи крайници; не си сипаничава, не си гърбава, не си беззъба или саката…

— Знаеш какво имам предвид — казах аз, като го ритнах леко под масата. Дамата, която седеше до стената, сръчка придружителя си и отвори широко и неодобрително очи към нас. Усмихнах им се безгрижно.

— Да, знам — ухили се той. — Обаче покрай действията на господин Уилъби тази сутрин и едно-друго нямах време да помисля по въпроса. Може би ще кажа просто…

— Скъпи друже, значи си се оженил! Голяма новина! Просто голяма! Най-искрените ми поздравления и нека първи — смея ли да се надявам? — да поднеса дълбоките си почитания и най-добри благопожелания на твоята съпруга?

Един дребен възрастен джентълмен със спретната перука, облегнат на бастун със златна глава, ни се усмихваше сърдечно. Това бе дребният джентълмен, който седеше с господин Уолъс и чиновника.

— Сигурен съм, че ще извините дребното ми прегрешение, задето изпратих Джонсън да ви доведе — каза той укорително. — Просто проклетата ми немощ пречи на бързото придвижване, както виждате.