Диана Габалдон - Каменният кръг

Той разпери ръка над снимките, треперещите му пръсти едва докосваха лъскавата им повърхност, и после се обърна и се наведе към мен, бавно, с невероятната грация на падащо високо дърво. Зарови лице в рамото ми и се разпадна много тихо.

Притисках го до гърдите си, прегърнала широките тресящи се рамене, и моите сълзи се стичаха в косата му, оставяха малки тъмни петънца по червеникавите вълни. Притиснах буза към темето му и му зашепнах успокоително, все едно беше Бриана. Помислих си, че сигурно е като операция — дори когато тя има за цел да поправи някаква вреда, пак боли.

— Как се казва? — Вдигна най-сетне лице, избърса нос с опакото на ръката си. Взе пак снимките, внимателно, сякаш можеха да се разпаднат при допира му. — Какво ѝ е името?

— Бриана — казах гордо.

— Бриана? — рече и се смръщи. — Що за ужасно име за момиче!

Сепнах се като ужилена.

— Не е ужасно! Красиво е, освен това ти ми каза да я кръстя така! Как така ще е ужасно име?

— Аз съм ти казал да я кръстиш така? — Примигна той.

— Ами разбира се! Когато ние… когато… се видяхме за последно. — Стиснах здраво устни, за да не се разплача отново. След миг успях да се овладея достатъчно, за да добавя: — Ти ми каза да кръстя бебето на баща ти. Той се казва Брайън, нали?

— Ами да. — Усмивката се бореше за надмощие с другите емоции по лицето му. — Ами да, права си, казах го. Само че… е, просто си мислех, че ще е момче.

— И съжаляваш, че не е? — погледнах го страховито аз и рязко започнах да събирам разпилените снимки. Той ме хвана за раменете да ме спре.

— Не. Не, съжалявам. Разбира се, че не! — Устата му потрепна леко. — Но няма да отрека, че тя беше огромна изненада за мен, сасенак. Ти също.

Останах неподвижна за миг и го гледах. С месеци се бях подготвяла за това и все пак коленете ми омекнаха и стомахът ми се сви на възли. Той бе хванат напълно неподготвен от появата ми; нищо чудно, че още не беше на себе си.

— Предполагам. Съжаляваш ли, че дойдох? — попитах и преглътнах. — Искаш… искаш ли да си отида?

Ръцете му ме стиснаха така силно, че изписках леко. Осъзнал, че ме боли, той отпусна хватката си, но продължи да ме държи. Лицето му беше пребледняло от въпроса ми. Пое дълбоко дъх и го издиша.

— Не — каза с някакво подобие на спокойствие. — Не искам. Аз… — млъкна внезапно и стисна челюст. — Не — каза отново, категорично.

Ръката му се плъзна надолу, за да хване моята, а с другата посегна да събере снимките. Слагаше ги на коляното си и ги гледаше със сведена глава. Не виждах лицето му.

— Бриана — каза тихо. — Изричаш го грешно, сасенак. Името ѝ е Брийана — рече той със странна шотландска напевност, така че ударението падаше на първата сричка, а втората почти се чуваше. — Брийана.

— Брийана ли? — Той кимна, очите му още се взираха в снимките.

— Бриана — каза той. — Красиво име.

— Радвам се, че ти харесва.

Тогава срещна погледа ми, в ъгълчетата на широката му уста се криеше усмивка.

— Разкажи ми за нея. — Показалецът му проследи пухкавите черти на бебето с дебелия гащеризон. — Каква беше като мъничка? Какво каза първо, когато се учеше да говори?

Той дръпна ръката ми по-близо и аз се сгуших до него. Беше огромен и солиден, и миришеше на чист памук и мастило, с топла мъжка миризма, която бе колкото позната, толкова и вълнуваща.

— Куче. Това ѝ беше първата дума. Втората беше „не!“.

На лицето му се разля усмивка.

— Да, тази я учат много бързо. Значи харесва кучета? — Разпери снимките като карти, търсеше онази със Смоуки. — Това куче е хубаво. Какво е?

— Нюфаундленд. — Наведох се напред, за да прегледам снимките. — Има още една с кученце, което един мой приятел ѝ даде…

Сивата светлина на деня започна да изтлява, дъждът трополеше по покрива от известно време, преди разговорът ни да бъде прекъснат от яростен подземен рев, който се идеше от покритото с дантели бюстие на моята рокля от Джесика Гутенбърг. Беше минало много време от онзи сандвич с фъстъчено масло.

— Гладна ли си, сасенак? — попита той съвсем ненужно.

— Ами да, като го споменаваш. Още ли държиш храна в горното чекмедже? — Когато се оженихме, бях развила навик да държа по малко храна подръка, за да задоволявам непрестанния му апетит, и в горните чекмеджета на всеки скрин, в къщите, в които живеехме, имаше кифлички, малки сладкиши или парчета сирене.

Той се засмя и се протегна.

— Ами да. Сега обаче няма много, само две стари мекици. По-добре да те заведа долу в кръчмата и… — Щастливото изражение, породено от фотографиите на Бриана, изтля и беше заменено от тревога. Той погледна бързо към прозореца, където бледосивото вече преливаше в лилаво, и тревогата му се засили.