Диана Габалдон - Каменният кръг

— Наистина ли! — взирах се в нея с престорено изумление. — Но вие не изглеждате толкова възрастна, за да имате така големи деца. Сигурно сте се омъжила много млада.

Тя се наежи леко и се подсмихна.

— О, не! Не чак толкоз млада; амчи бях на деветнайсет, когато се роди Мейзри.

— Невероятно — казах аз и наистина го мислех. Бръкнах в джоба си и предложих на всяко от децата по едно пени, което те приеха със срамежливи благодарности. — Желая ви хубав ден — и поздравления за прекрасното семейство — казах на жената и отминах с усмивка и помахване.

Била е на деветнайсет, когато се е родило най-голямото дете, а Мейзри беше на десет. Значи жената бе на двайсет и девет. И аз, благодарение на доброто хранене, хигиената и зъболечението, и тъй като не бяха изтощена от много бременности и тежък физически труд, изглеждах много по-млада от нея. Поех си дълбоко дъх, отметнах косата си назад и тръгнах през сенките на Карфакс Клоуз.

Това беше дълга и лъкатушна улица и печатницата се намираше в края ѝ. От двете страни имаше процъфтяващи магазинчета и жилищни сгради, но аз не обръщах внимание на нищо друго, освен на бялата табела, която висеше до вратата.

Пишеше на нея, а отдолу: Книги, визитни картички, памфлети, обявления, писма и т.н.

Протегнах ръка и докоснах черните букви на името А. Малкълм. Алегзандър Малкълм. Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър. Вероятно.

След минутка щях да изгубя кураж. Отворих вратата и влязох.

В предната част на стаята имаше широк тезгях с отворен капак и стелаж от едната страна, на който бяха изложени няколко табли с метални букви. Обявления и обяви от всякакъв вид бяха окачени на отсрещната стена: мостри, без съмнение.

Вратата към задната стая беше отворена и през нея се виждаше голямата ръбеста форма на печатарска преса. Наведен над нея и с гръб към мен стоеше Джейми.

— Ти ли си, Джорди? — попита той, без да се обръща. Беше облечен с риза и бричове и държеше някакъв малък инструмент, с който човъркаше нещо във вътрешността на пресата. — Много се забави. Донесе ли…

— Не е Джорди — казах аз. Гласът ми бе по-висок от обичайното. — Аз съм. Клеър.

Той се изправи много бавно. Косата му беше дълга; дебела опашка от гъста кестенява коса, опъстрена с медночервено. Имах време да видя, че панделката, която я задържаше, беше зелена, и тогава той се обърна.

Вгледа се в мен, без да продума. Тръпка пробяга по мускулестия му врат, когато преглътна, но все още мълчеше.

Това бе същото широко, ведро лице, със скосени тъмносини очи, плоските скули на викинг, дългата уста, която се извиваше в крайчетата, сякаш на ръба на усмивка. Бръчките около очите и устните бяха станали по-дълбоки, разбира се. Носът се беше променил малко. В основата бе по-широк заради стара, зараснала фрактура. Така изглеждаше по-страховит, но пък намаляваше впечатлението за резервираност и му придаваше грубоват чар.

Минах през капака в тезгяха, без да виждам нищо друго, освен немигващия му поглед. Прочистих гърло и попитах:

— Кога си счупи носа?

Ъгълчетата на широката му уста се извиха леко.

— Около три минути след като те видях за последно… сасенак.

Изрече обръщението с колебание, почти въпросително. Между нас имаше едва една крачка. Посегнах колебливо и докоснах малката линия на счупването, където костта издуваше бронзовата кожа.

Той се отдръпна рязко, сякаш между нас прелетя електрическа искра, и спокойното изражение се разпадна.

— Истинска си — прошепна той. И преди това беше блед, но сега целият цвят изчезна от лицето му. Очите му се извъртяха нагоре и той се свлече на пода сред дъжд от хартии и всякакви дреболийки, които бяха стояли върху пресата — падна почти грациозно за такъв едър мъж, помислих си разсеяно аз.

Това бе само припадък; клепачите му вече започваха да потрепват, когато коленичих до него и разхлабих шалчето на врата му. Вече нямах никакви съмнения, но все пак погледнах автоматично, когато свалих дебелия плат. Там беше, разбира се, малкият триъгълен белег точно над ключицата, оставен от ножа на капитан Джонатан Рандал, ескуайър, от осми драгунски полк на Негово Величество.

Обичайният му здрав цвят се завръщаше. Седнах с кръстосани крака на пода и сложих главата му на бедрото си. Косата му бе гъста и мека под дланта ми. Очите му се отвориха.

— Чак толкова ли е зле? — попитах, усмихната. Точно това ми беше казал той в деня на сватбата ни, когато държеше главата ми в скута си, преди двайсет и няколко години.