Диана Габалдон - Каменният кръг

— Би ли спрял да се кикотиш — казах и седнах на стола за посетители. — Не отива на мъж на твоите години и с твоето положение.

— Моите години? Охо — рече той, като се вгледа лукаво в мен през очилата. — Значи е по-млад от теб? Това ли те притеснява?

— Не много — отвърнах и изчервяването започна да отминава. — Но не съм го виждала от двайсет години. Ти си единственият ми приятел, който ме познава от дълго време; ужасно много ли се промених от първата ни среща? — Погледнах го право в очите, изисквах честност.

Той ме погледна, свали очилата и присви очи, после пак ги сложи.

— Не. Няма как, освен ако не напълнееш.

— Няма как ли?

— Аха. Не си ли ходила на годишни срещи на гимназията?

— Не съм ходила в гимназия.

Пъргавите му вежди отскочиха нагоре.

— Така ли? Е, аз съм ходил. И знаеш ли какво Ел Джей? Гледаш всички тези хора, които не си виждал от двайсет години, и за част от секундата, когато погледнеш някой познат, си мислиш „Боже, променил се е!“, а после внезапно сякаш не се е променил — сякаш тези двайсет години изобщо ги няма. Искам да кажа — потърка бързо глава, търсеше думи — виждаш, че косата се прошарила, виждаш и малко бръчки, но две минути след този шок вече не ги виждаш. Те са си същите хора, каквито винаги са били, и ти трябва да отстъпиш малко назад, за да видиш, че вече не са на осемнайсет.

— Но ако са напълнели, наистина се променят — продължи той. — По-трудно е да ги видиш каквито са били, защото лицето се променя. Но ти — присви очи към мен, — ти никога няма да напълнееш; нямаш такива гени.

— Сигурно — казах. Погледнах към ръцете си, стиснати в скута ми. Тънки китки; поне не бях напълняла. Пръстените ми сияеха на есенното слънце през прозореца.

— Бащата на Бри ли е? — попита той тихо.

Вдигнах рязко глава и се втренчих в него.

— Откъде, за бога, разбра това?

Той се усмихна леко.

— Познавам Бри от колко? От десет години поне. — Поклати глава. — Тя е взела много неща от теб, Ел Джей, но нищо от Франк. Таткото е червенокос, нали? И ще е доста едър кучи син, освен ако всичко, което съм научил за генетиката, не се окаже лъжа.

— Да — отвърнах и усетих нещо като опияняващо вълнение при това простичко признание. Преди да кажа на Бри и Роджър за Джейми, не бях признавала пред никого от двайсет години. Радостта от това, че внезапно мога да говоря свободно за Джейми, бе опияняваща.

— Да, той е едър и червенокос, и е шотландец — казах и Джо отново се ококори.

— А Бри сега е в Шотландия?

Кимнах.

— Бри е там където пожелае.

След два часа напуснах болницата за последно, оставих зад себе си молба за напускане, адресирана до управителния съвет, всички необходими документи за управляване на имуществото ми, докато Бриана стане пълнолетна, и още един — който влизаше в сила пак тогава и прехвърляше всичко на нея. Докато излизах от паркинга, усетих някакво смесено чувство — на паника, съжаление и въодушевление. Вече бях на път.

Инвърнес

5 октомври, 1968 г.

— Намерих акт за собственост. — Роджър се беше зачервил от вълнение. Едва се сдържаше, докато чакаше с явно нетърпение на гарата в Инвърнес Бриана да ме прегърне и да вземем багажа. Едва се бяхме натъпкали в малкия му морис и запали двигателя, преди да избълва новината.

— Какво, за Лалиброх? — Наведох се напред, между неговата седалка и седалката на Бриана, за да го чувам въпреки рева на мотора.

— Да, единият Джейми — твоят Джейми — пише, че прехвърля собствеността на племенника си, по-младия Джейми.

— В къщата е — каза Бриана, като се извъртя да ме погледне. — Страхувахме се да го вземем с нас; Роджър положи много усилия, за да се сдобие с него. — Бялата ѝ кожа бе порозовяла от вълнение и хладния ден, в червената ѝ коса имаше дъждовни капки. Винаги се сепвах, когато я видех след дълго отсъствие — майките винаги мислят децата си за красиви, но Бри наистина беше такава.

Усмихнах ѝ се с обич и малко паника. Наистина ли смятах да я изоставя? Тя реши, че се усмихвам заради новината, затова продължи, като стискаше облегалката от вълнение.

— И никога няма да се сетиш какво още открихме!

— Какво откри ти — поправи я Роджър, като стисна коляното ѝ, докато прекарваше малката оранжева кола през кръговото. Бри го погледна за миг и също го докосна с такава интимност, която накара майчинската ми аларма да зазвъни. Нима вече бяха толкова близки?