Луи Ламур - Сребърният каньон

Един млад бик си беше счупил крака по време на атаката срещу лагера на Макларън, така че го застрелях и изкормих трупа, като го нарязах на пастърма и я накачих да съхне.

Почистих извора в близост до мястото, където се бе намирала къщата, и си подготвих няколко леговища за стрелба с пушката при възможни атаки. После яхнах коня и направих един последен оглед на местността за деня. Никъде не се виждаха конници. Всичко беше като замряло. Младите животни се чувстваха като у дома си сред високата до колене трева.

Три места си набелязах като особено удобни за отбрана и си отбелязах маршрутите по които можех да притичвам от една позиция на друга без да се излагам на показ. И тъй като вече бях станал практичен човек, набелязах си и маршрут за отстъпление.

Спах под навеса до извора и на разсъмване се изтърколих от одеялата си и оседлах коня.

Утрото беше ясно и студено. Само след час слънцето щеше да стопли хълмовете, но сега палтото беше полезна вещ. Неохотно угасих огъня и се метнах на седлото. Конят ми беше отпочинал и напираше да тръгва.

Зад една чупка внезапно зърнах цяла дузина конници да препускат в галоп към мен. Мигновено завъртях коня, пришпорих го и препуснах в пълен галоп. Куршум профуча покрай главата ми тъкмо когато свивах в един страничен каньон и поех нагоре към платото.

Конниците след мен профучаха покрай устието на каньона. Внезапно се разнесе вик. Някой ме беше зърнал, и те обърнаха коне. Аз обаче вече бях стигнал върха когато те навлязоха в устието.

Бяха хората на Пайндър обзети от жажда за кръв и мъст.

Скочих на земята и се хвърлих зад една скала, като едновременно с това притиснах уинчестъра до рамото си. Прикладът легна удобно, поех си дълбоко дъх и натиснах спусъка.

Един кон се препъна и хвърли ездача през глава, а вторият ми изстрел довърши мъжа още преди да успее да се изправи. Прицелвайки се колкото можех по-бързо аз изстрелях една дузина куршуми към устието на каньона. Ездачите панически се хвърлиха да търсят прикрития и устието на каньона се превърна в хаос от крещящи мъже и цвилещи коне.

Мъжът, когото бяха успял да прострелям, запълзя напред, влачейки счупения си крак. Той вече не представляваше опасност и аз го оставих да се укрие.

Няколко коня бяха избягали, но два от тях се бяха проснали на земята. На единия от тях имаше завързана голяма манерка. Прицелих се внимателно и я изпразних само с един куршум. Нечий крак се показа иззад една скала и аз натиснах спусъка на уинчестъра. Парче кожа от ботуша изхвърча във въздуха и кракът мигновено се прибра.

Куршумите свиреха в рикошет около мен, но позицията ми беше възможно най-добрата. Мъжете долу не можеха нито да ме атакуват, нито да се оттеглят, докато я заемах.

Слънцето вече се бе издигнало високо в небето и денят обещаваше да бъде наистина горещ. Една надвиснала скала хвърляше сянка над мястото където лежах, а на седлото на коня ми имаше голяма манерка пълна с вода. Мъжете долу обаче не разполагаха нито с едното, нито с другото. Издълбах си една удобна яма в пясъка под мен и се настаних още по-удобно.

Още няколко изстрела прогърмяха, но стрелците нямаха особено желание да ми се откриват, и куршумите профучаха далеч над главата ми.

Минаха пет, десет минути. И тогава зърнах един мъж да се опитва да пропълзи обратно към устието на каньона.

Оставих го да пълзи необезпокояван докато стигна на двайсетина ярда от прикритието и тогава насочих дулото на уинчестъра си към него. Куршумът ми вдигна пясък само на няколко инча пред главата му. Той мигновено скочи и се втурна към укритието на скалата. Пръснах парченца от скалата в лицето му със следващия куршум и той панически се хвърли по очи подпомогнат от още един куршум.

— Жегата днес ще е много здраво! — извиках аз.

Гласът ми се разнесе надалеч в скалистия каньон, и някой изпсува злобно. Седнах и си запалих цигара. Долу никой не помръдваше.

Устието на каньона беше завряло като фурна. Маранята танцуваше под слънцето, а скалите пускаха мехури по кожата ако човек неволно се допреше до тях. Часовете се точеха като охлюви. От време на време някоя неспокойна душа опитваше да се раздвижи, но бързият ми изстрел охлаждаше намеренията му. Надигнах малко манерката и се преместих малко по-навътре в сянката.

— Колко време мислиш да ни държиш тук? — изрева някой отдолу.

— Толкова, колкото да изкарам с една манерка вода и двеста патрона! — извиках му аз в отговор.

Някой изпсува повторно и се разнесоха куп заплахи. След малко тишината се възцари над каньона. Гневът, че са останали без вода, усилваше още повече жаждата им. Слънцето танцуваше в медночервеникавата мараня, а хоризонтът трепереше целият. Потта течеше на ручеи по лицето ми и се стичаше по тялото ми и под мишниците. От време на време ме лъхваше и слаб ветрец, но там долу нямаше дори и следа от полъх.