Луи Ламур - Сребърният каньон

Морган Парк… Пайндър… Руд Макларън, и острото злобно лице на Боди Милър.

Разбуди ме цвиленето на коня ми; студената светлина на новия ден опари очите ми.

— Спокойно, Бък — прошепнах аз. — Буден съм. Още съм жив.

И наистина бях жив… все още.

Изнемощялостта ми започваше да ме плаши. Ако в този момент се натъкнеха на мен, не биха се поколебали и за миг преди да ме убият, а аз нямаше да мога да им окажа никаква съпротива.

Лежах на гръб и дишах тежко, като се мъчех да намеря някакъв изход. Не се и съмнявах, че бяха по петите ми, и че не са далеч оттук.

Дори и следите ми да бяха ги заблудили, те пак знаеха, че аз съм ранен и безпомощен, че конят ми е водил сам напред. И тогава щяха да връхлетят.

Високо в стените на каньона се зеленееше пътека; може би проход сред скалите. Очите ми несъзнателно се бяха спрели върху нея от няколко минути преди разсъдъкът ми да я регистрира. Внезапна надежда ми вдъхна сили. Очите ми напрегнато се впиха в прохода в скалата, ако това въобще беше проход. Имаше зеленина, няколко дръвчета бяха пуснали корен, а под тях личеше да има ръб. Пропълзях по земята до потока, напих се до насита и после напълних манерката си. Сега ми оставаше само да се кача на седлото, но преди това се опитах да залича всички следи от пребиваването на това място. Съзнавах, че не ще успея да прикрия всички… но поне се надявах, че ще успея да ги заблудя за известно време.

Изправих се на колене, залових се за стремето на коня и се придърпах в изправено положение. После стъпах на стремето и се качих в седлото.

За миг кръвта ми оттече от тила и светът около мен се завъртя; стиснах с колкото сила ми беше останала рога на седлото. След малко мозъкът ми се проясни и аз повдигнах с усилие глава, като бавно подкарах коня напред. Имаше пътека, много тясна, на места засипана с камъни откъртили се от скалите отгоре, но въпреки това все пак пътека. Насочих коня с колене към нея и го пришпорих. Той беше отраснал в планините и се заизкачва нагоре, като пръхтеше леко, но пристъпваше енергично.

Изминаха няколко минути и аз се вкопчих в лъка на седлото, неспособен да повдигна глава, като се нуждаех от всичката си сила, за да не падна. И в този момент заобиколихме един голям скален къс и се озовахме в една висока, висяща планинска долина.

Представляваше една огромна пукнатина в скалата на платото, навярно породена от някое земетресение; дъното й беше заравнено, стените високи, а тревата гъста и сочна. Чувах някъде да ромоли поток навътре.

Мястото заемаше площ не надвишаваща седем или осем акра, а в далечния й край се виждаше и друг проход, частично закрит от скална плоча. Бях открил един истински оазис в пустинята, но очевидно не бях първият използвал това убежище. Само миг по-късно се убедих в това.

Точно пред мен, почти закрита от скалата до която стоях, се издигаше масивна каменна кула. Беше четвъртита и се извисяваше на почти шестдесет фута, почерняла от старост и огън.

Древните индианци които я бяха построили, явно са разбирали от тия неща, защото тук имаше и вода, и фураж, и дървета за огрев. Плюс това мястото беше идеално за отбрана. Никой не можеше да се изкачи по пътеката, която аз бях използвал, ако я бранеше решен на всичко защитник.

Близо до култа растеше буйна някакъв сорт царевица, който аз не познавах, явно отдавна подивял. Никъде нямаше дори и признак, че човешки крак беше стъпвал тук от столетия.

Спуснах се до кулата и видях източника на водата. Бликаше от една пукнатина в скалата и се вливаше в едно малко езерце с размери може би десет фута в диаметър и плитко пет фута.

Внимателно се смъкнах от коня, после разхлабих подпръга и оставих седлото да се изхлузи от гърба на животното. Издърпах оглавника и пропълзях на едно място в тревата, където се проснах.

Имах още толкова много работа да върша, но положените усилия ме бяха изцедили до капка. Но дори и в това положение бях изпълнен с бясна решимост да живея, да се бия, да победя. Аз не бях някаква безгласна твар или животно което всеки може да преследва до смърт и накрая да убие, нито пък имаше сила способна да ме откъсне от онова, което по право ми принадлежеше.

Сега трябваше да почивам и да събирам сили, без значение какво можеха да предприемат враговете ми. Нека да се радват, че са успели да ме прогонят. Аз бях още жив.

В торбите на седлото ми имах храна — говежда пастърма, малко сушени плодове, няколко сухара. Можех да набера мамули царевица, които по-късно да смеля с камъни, а от брашното можех да си изпека хляб. Имаше индианско зеле и хлебни корени. Намираха се и пиньони … зърнах и следи оставени от елени и зайци.