Луи Ламур - Сребърният каньон

Еленовите изпражнения бяха лъскави… свидетелство, че животните скоро са били тук. Значи и елените спохождаха мястото… а аз вече бях зърнал синя яребица която е коренна жителка на пустинята. Значи щях да живея, щях да оцелея, щях да победя.

Направих си леговище близо до руините на кулата. Работейки внимателно издигнах груба преграда от камъни, зад която можех да покривам пътеката, по която се бях добрал в долината. Близо до нея оставих и пушката с амунициите. Зад гърба ми се намираше ручеят.

И едва тогава се отпуснах да си отдъхна.

Седмицата бавно отмина. Спях, пробуждах се, готвех, хранех се, и отново заспивах. Раните ми бавно заздравяваха и силата ми започваше да се възвръща. Но въпреки това до пълното ми оздравяване имаше още много време. Няколко пъти залагах капани за зайци и хванах няколко, а веднъж успях да застрелям и елен. Никакъв човек не се мяркаше наоколо, а дори и да се бяха отбивали до извора долу нямаше как да ги чуя.

Всеки път, когато съберях силица достатъчна да извървя няколко олюляващи се крачки, аз изследвах по-нататък моето убежище. Докато се провирах сред дърветата в дъното на долината, убих една дива кокошка и направих гъста яхния, като прибавих див лук, хлебен корен и луковици на пустинна лилия.

На няколко пъти намирах върхове на стрели. Бяха абсолютно различни от всички стрели които досега ми се беше случвало да видя, по-дълги и загладени по краищата.

Дяволът на нетърпението обаче се беше вселил в мен и не ми даваше покой. Колкото повече отсъствах от ранчото, толкова повече враговете ми щяха да са готови да ме посрещнат. И въпреки това пак се насилвах да изчаквам. Еленовото месо беше на привършване и аз убих яребица и още една дива кокошка. Хранех се добре, но все не ме свърташе на едно място. Няколко пъти успявах да се изкача върху равнината на платото и лежах там на слънцето като наблюдавах каньона по който Бък трябва да беше дошъл докато съм лежал в безсъзнание на седлото.

Платото, от което наблюдавах околността, се издигаше над околната местност, и под краката ми се простираха дълги мили хаотични скали и гигантски пукнатини. Беше една приказна земя обагрена в бледорозово, червеникавооранжево, и тъмночервено, по които плуваха сенките на облаците. Беше сурова и величествена гледка.

Но нетърпението ме изгаряше отвътре. Моментът да тръгвам вече бе дошъл. Запасите ми от сушено говеждо и еленово месо отдавна бяха привършили. Яребиците и дивите кокошки вече бяха станали много предпазливи.

На сутринта на шестнадесетия ден оседлах коня си. Беше време да се връщам.

Колкото и да не ми се напускаше мястото, още по-голямо беше желанието ми да се върна. Дълбокият и продължителен гняв който ме беше изгарял отвътре накрая бе изкристализирал в ясно решение. Внимателно започнах да се спускам по пътеката.

Като стигнах до извора се огледах. Имаше пресни следи от два коня. Значи бяха успели да ме проследят дотук, и едва тогава са се отказали да продължат, след което са поели обратния път. Това означаваше, че са загубили следата ми. Без да знам къде се намирам, поех по следите оставени от тези двама конника като най-добрия пътеводител до Ту-Бар.

Още не бях изминал и три мили по дължината на каньона когато започнах да виждам колко трудна е била следата ми за проследяване. И тогава разбрах, че двамата конника, които са стигнали до извора, са се добрали до мястото повече с късмет, отколкото целенасочено.

Каньонът се стесняваше точно там, където един поток се вливаше в него, и единственият начин човек да напредне беше да стъпва във водата. От двете страни се издигаха високите стени на каньона. На места огромни изпъкнали скали надвисваха над потока и аз се озовавах в полумрак. Тук-там каньонът се свиваше до някакви си тридесетина фута и всичко беше покрито с вода.

Следвайки острите зиг-заги на скалните проходи внезапно се озовах в един огромен амфитеатър обграден от надвиснали и настръхнали зъбери. Дръпнах поводите на коня и се взрях през амфитеатъра към една долина широка цяла миля. Бък изведнъж надигна тревожно глава с разширени ноздри. Потупах го по шията и му поговорих успокоителни думички, и той се отпусна.

Самотен конник, твърде далеч, за да го разпозная, се приближаваше към мен.

Дръпнах поводите на коня и го изтеглих сред дърветата, като зачаках. Дали ме бяха видели? И ако беше така, дали щеше да се приближи?

Конникът продължи… с приведена глава търсеше по земята следи. Зачаках положил ръка върху револвера.