Луи Ламур - Сребърният каньон

— Не… не…

Държах револвера за дулото. Подхвърлих го върху дланта си, улових го за дръжката и го стоварих върху черепа му. Той заби глава в пръстта пред краката ми и застина неподвижен.

Другите двама ме гледаха мълчаливо в очакване.

— Добре — произнесох с отвращение аз. — Вдигайте го и си обирайте крушите оттук.

— Така ни беше заповядано.

— Можеше и да не се подчините, нали така?

Набитият червенокос ме загледа.

— Не ти остава много живот. От днес нататък той тръгва по петите ти. Знаеш ли кой е той? — И той махна с ръка към падналия на земята. — Това е Боди Милър!

Името ми беше познато. Боди Милър беше убил двама души. Беше широко известен с жестокостта си, която, макар и да не беше рафинирана, го правеше един от най-опасните.

Двамата червенокоси вдигнаха Милър от земята и го проснаха върху седлото му. И потеглиха бавно с конете си и разоръжени по пътя към дома си.

За добитъка не се притеснявах. Нищо на света не беше способно да ги откъсне от тучните пасища на Уош или да ги тласне по обратния път към старото имение.

Джонатан Бенарас сви цигара и си я запали, след което опъна единствената си презрамка върху рамото.

— Е — изрече лукаво той, — не могат да кажат, че си се прибрал тихомълком. Цялата околия ще го разбере!

Те си тръгнаха, а аз се замислих над ситуацията. Нямаше на какво да се радвам особено. Макларън скоро щеше да се върне… или пък Пайндър можеше да го изпревари, а аз бях сам.

Беше невъзможно повече да се брани Ту-Бар. Всякак бях го обмислял, но това беше единственият извод. Макар и неохотно, реших, че поне засега нямаше да е лошо да си имам и някакво място за отстъпление, ако се наложеше.

Преди да убият Бол двамата с него бяхме крояли планове за нашето последно убежище, ако се наложи, в една стара къща сред скалите на каньона Ту-Бар. Бяхме си складирали известен запас от храни; след продължително ровене из останките на къщата бях успял да открия няколко консерви останали незасегнати от огъня, като и тях пренесох там и ги скрих близо до къщата сред скалите.

Докато яздех се мъчех да намеря някакъв изход от положението в което се бях озовал.

Единствените ми приятели бяха семейство Бенарас, но това беше моя война, не тяхна.

На изток се простираше местност накъсана от каньони и пустини, едно почти безводно място, късче от ада, където човек можеше да пукне като куче под палещите лъчи на слънцето с устни сгърчени от жажда… освен ако не знаеше къде да намери вода.

На запад бяха именията на Пайндър и Макларън.

Само допреди няколко седмици нямаше да имам търпение да се втурна след мъжете убили съдружника ми. Сега обаче вече благоразумието ми диктуваше какво да правя.

Единственият начин да ги надвия беше да си запазя ранчото, както ми беше завещал Бол, като не им позволя да осъществят замисленото от тях. А за да успея в това, трябваше да остана жив и да мисля с разсъдъка си, а не с чувствата си за отмъщение.

Младите животни вече пасяха тревата на Ту-Бар. Много скоро щяха да наддадат на тегло. Тук нямаше за какво да се тревожа. Имах обаче да строя нова къща и нови корали. Бях длъжен да пусна такива дълбоки корени, които никой да не може да изтръгне. А пускането на корени беше нещо все още почти непознато за мен.

Макларън щеше да положи всички усилия да придаде законно оправдание на действията си. Пайндър обаче нямаше такива скрупули. Но това не правеше единия по-малко опасен от другия.

Имаше и още нещо. Трябваше да пазя дружбата си с онези малцина приятели които имах. А семейство Бенарас бяха почти всичко, което имах. Но в Хатън Поинт имаше хора, които макар и да не можеха да се нарекат приятели, не можех да ги нарека и врагове. Кий Чейпин беше от хората, които не вземаха страна в свадата. Поне в морално отношение трябваше да го спечеля на моя страна. А мисис О’Хара също изпитваше симпатии към мен.

Шерифът Тарп не се месеше в никакви свади за земя. Бол ми го беше обяснил пределно ясно. Шерифът беше безмилостен към всички хора извън закона, убийци и крадци на добитък. Но имуществените спорове се разрешаваха от страните засегнати в конфликта, без значение дали с револвер или не.

Все пак ако Тарп ме намереше симпатичен, това означаваше някаква помощ. Всичките ми действия щяха да бъдат разглеждани като законна самоотбрана, както впрочем си и беше.

През целия следващ ден работих, като почиствах овъглените останки от къщата, и възстановявах коралите, но през цялото време бях нащрек. Някои от впрегатните животни бяха избягали след като бяха срутили коралите. Успях да ги възстановя и върнах стадото вътре в тях с мулетата си.