A. C. Meyer - Любов От Разстояние

Тя изключи телевизора. Слушането на толкова много експерти и журналисти, които говорят за това, нямаше да ѝ помогне. При други обстоятелства, това би било времето да отвори социалните си медии и да прави видеоклипове, да говори за концерта и хората, които срещна, да публикува снимки в емисията си и да наблюдава отзвука. Но сега, всичко, което искаше, беше да се свие на топка и да заспи.

***

През следващите дни всички разговори в страната бяха за ужасната пандемия. Броят на заразените се увеличаваше, както и смъртността. Тя беше изолирана вкъщи, както препоръчваха здравните институции, но се чувстваше все повече и повече сама. Противно на това, което си представяше, бе подписала повече договори за реклама. Реши да уволни Рената за това, което бе направила, но Сандро я убеди да размисли. Тя беше човек на доверието и в този момент се опитваше да се защити. Дори и да беше чрез погрешни действия.

И този страх, който чувстваше, за който хората казваха, че е неоснователен, сякаш беше обхванал всички, съдейки по това, което видя по телевизията и по интернет. В социалните медии, хаштагът #останете си вкъщи превзе интернет. Всички приканваха тези, които нямаха належаща нужда да излязат, да избягват тълпите.

Очевидно Бейб нямаше да излиза за нищо. Хладилникът беше пълен и засега не ѝ трябваше нищо. Сама в апартамента, тя прекарваше дните си в гледане на телевизионни програми за коронавируса. Не можеше да спре да поглъща всичко, което беше казано за него. Единствените публикации, които тя публикува в социалните си медии, бяха тези, свързани с работата. Рената ѝ беше направила програма за записване на видеозаписи, и тя си остави цял следобед, за да прави това. Остави всичко, което беше готово и публикациите програмирани, за да не се налага да го прави всеки ден.

Докато не започна да изпитва болки в гърба и силно главоболие. След това започна задуха. Трудността в дишането стана такава, че тя трябваше да се обади на д-р. Луиз и да помоли за помощ.

Проведоха видео конферентна среща и той препоръча да си направи тест, за да види дали е заразена. Не каза на никого. Знаеше е, че ако спомене за това на някой от екипа, информацията щеше да изтече към пресата и не беше готова да види по вестниците, че е болна. Насрочи домашно посещение на лабораторията, препоръчана от лекаря и бе прегледана.

Това бяха двата най-лоши дни в живота ѝ. Когато получи резултата и видя, че е отрицателен, че не е болна, все едно някой свали огромна тежест от раменете ѝ. Но симптомите бяха все още там. Все по-интензивни.

Тревожна криза , диагностицира лекаря. Отново.

Тя не можеше да се справи с всичко. Болестта. Страдащите хора. Смъртните случаи. Загубата на свобода. Самотата. Знаеше колко е привилегирована по много начини, но болката, която изпитваше в душата си, бе твърде силна, за да я понесе.

Вечерта, преди да си легне говори с майка си и брат си. Те бяха здрави и добре. Майка ѝ временно живееше с най-големия си син в Бело Хоризоте, за да не бъде сама. След като затвори, Бейб даде воля на сълзите, които задържаше, откакто всичко започна. Опитваше се да бъде силна, да спазва графика и да се справя с изолацията, но всичко бе за сметка на разбитото ѝ сърце. Тя не можеше да разбере как може да се случва това. Беше 2020 г., все пак. Нещо такова беше невъобразимо.

Седейки във всекидневната, огледа добре обзаведената стая. Сякаш всичко беше както винаги. Сякаш нейният свят – и вероятно този на милиони хора – не се бе променил. Сякаш продължаваше точно както винаги.

Но всичко се беше променило.

Огледайки стаята отново, тя почувства, сякаш стените я притискаха малко по малко. Тогава споменът за един от повтарящите се сънища в нейните почти безсънни нощи се появи в ума ѝ. Затваряйки очите си, тя си спомни ясно, малката къща в покрайнините на града, където бе родена, в провинция Минас Герайс. Където тя, майка й и по-големият ѝ брат прекарвали новогодишните вечери.

И една идея започна да се формира. Дали да не...?

Със затворени очи, тя почти можеше да помирише цветята в двора на къщата, за които се грижеше г-н Антонио, пазачът, който ходеше там веднъж седмично. Тя обичаше това място. Всеки път, когато отидеше там, беше все едно презареждаше батериите си и се обновяваше.

– Това е – каза си тя. Слезе от дивана и отиде право в килера да си събере багажа. Беше сама в този апартамент, там поне щеше да е сама на любимото си място на света. Нуждаеше от малко време за себе си, далеч от всичко, от този свят, в който живееше.