A. C. Meyer - Любов От Разстояние

– Нещата са... Толкова ли са зле? – попита тя.

– Бейб...– извика Рената, но вдигна ръка, за да я спре и продължи да гледа мъжа.

– Все още не знаем. – Всичко е твърде скорошно, но всички са много притеснени.

Тя кимна.

– Не се притеснявайте. Няма да се разстроя. Оценявам поканата ви да дойда днес. – Директорът се усмихна, изглеждайки облекчен, че тя не се оплаква. Той бе свикнал да се занимава със знаменитости, на много от които не бе лесно да се угоди.

Когато мъжът си тръгна, Бейб взе телефона и написа адреса на новинарския портал.

Страницата не е намерена.

Това беше късметът ѝ, уебсайтът беше офлайн. Опита е още една.

Страницата не е намерена.

Какво става?

– Няма да можеш да ги отвориш. – Тя повдигна глава, заслушана в думите на Рената. – Накарах ИТ екипа да блокира тези страници с помощта на програма за контрол на достъпа, така че няма да видиш новините.

– Какво си направила?

– Знаех, че ще се побъркаш, точно както сега и...

– Рената, накарай ги да ги отблокират веднага. И искам да си тръгна. Веднага – каза тя, сериозна. Мениджърът се притесняваше от изражението, което видя на лицето ѝ. – Не мога да повярвам...– тя промърмори на себе си и си тръгна, без да ѝ отговори, когато Рената ѝ извика.

Трябва да запазя контрол , каза си тя, все още съм на публично място. Не мога да се огъна.

Успя да скрие треперенето на ръцете си и студената пот. Усмихна се, поговори още малко, и няколко минути по-късно Сандро ѝ се обади да си тръгват.

В колата, той взе телефона ѝ и написа адреса на новинарския портал още веднъж. Когато страницата се зареди, тя се изненада от новините, които се бяха появили от последния път, когато имаше достъп:

Бразилия има повече от 77 потвърдени случая на коронавирус.

Рио потвърждава първото местно предаване.

Правителството създава кризисен щаб за борба с вируса.

Губернаторът спира публични събития в града.

Докато колата набираше скорост, отивайки към апартамента, където живееше, тя отвори всеки линк по темата и прочете статиите, чувствайки как я обзема страх. Спря да чете и пое дълбоко дъх, затваряйки очите си.

– Пристигнахме – прошепна Сандро, изваждайки я от мислите ѝ. Тя го погледна, кимна и се канеше да излезе от колата, когато видя тяхната камера да я следва и ги спря.

– Не. Искам да остана сама. – Видя как Рената отвори уста да каже нещо, но поклати глава. – Моля те, върви си вкъщи. Късно е. Ще говорим утре...

Тя се обърна и влезе в сградата. Тя каза "добър вечер" на чистача, който си чистеше ръцете с гел с алкохол. Намръщи се. Служителите на сградата никога не са били толкова внимателни. Качи се в асансьора и натисна копчето за 11-тия етаж, мислейки колко странно е всичко това. Не можеше да разбере напълно какво става... как може да се случи това. Всичко изглеждаше нереално.

Влезе в апартамента и първото нещо, което направи, беше да свали дрехите и обувките, които носеше. Все още по бельо, пусна телевизора на новините и се запъти към банята. Изтри се старателно и си изми косата. Знаеше какво трябва да направи. Гледаше повече сериaли и документални филми за лекари и болести от всеки друг, но не можеше да се спре. От детството си, когато чу майка си да споменава на съсед, че баща ѝ е починал след заразяване с ужасна бактерия, тя разви неконтролируем страх от болести. Това я накара да прави неща, които обикновеният човек не правеше, като например да си мие ръцете безброй пъти през деня.

Когато майка ѝ разбра, че лесно се тревожи и чувствал нещо необичайно в тялото си, я заведе при лекар, който я диагностици с тревожно разстройство, известно също като хипохондрия. Терапията и лекарствата ѝ помогнаха да се подобри, но от време на време чувстваше, че тревожността, причинена от страха от разболяване, я хваща в лапите си.

След банята седна на леглото си с кърпа, увита около косата си и облечена по халат пред телевизора запревключва между новинарските канали, които непрекъснато повтаряха същата информация за вируса, който завладяваше света. Ами ако го хване? Ами ако вече е болна?

– Боже мой, днес имаше хиляди хора на тази арена, – мърмореше тя разтревожена.

По телевизията беше интервюиран лекар.

– Инфектираният пациент може да изпита недостиг на въздух, кашлица, треска ... – Тя постави ръка на челото си. Не изглеждаше горещо. Не кашляше, но... определено изпитваше недостиг на въздух. Тя видя как гърдите ѝ се повдигаха и спадаха с затруднение и стана още по-нервна. Ръцете ѝ започнаха да се потят и тя започна да се тресе. Докато малка частица ясно съзнание прошепна в главата ѝ: успокой се, това е просто тревога, опитваща се да те контролира. Не си болна. Няма да умреш. Успокой се.