Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Когато бях готов, се приближих крадешком до змията. Тя сякаш не ме забелязваше или ме пренебрегваше, но беше факт, че не ми обърна никакво внимание. Когато бях на около половин метър разстояние, вдигнах пръчката и я ударих с всички сили по главата. С първия удар остана наполовина увиснала. Ударих я още два пъти, докато не падна на земята. След това закачих главата ѝ с раздвоението на пръчката и я притиснах с голяма сила към земята. Змията се тресеше конвулсивно, съскайки непрекъснато, а аз бях ужасен. Ако я пуснех, за да я отдалеча с пръчката, можеше да ме нападне, другият вариант беше да се доближа още и да забия ножката в нея. Докато събирах смелост, се приближих и настъпих опашката със сила, притискайки я към земята в опит да я обездвижа повече. Наведох се и забих ножката точно под главата на влечугото, допряна до пръчката, като я съборих на земята. Дори и така, не спираше да се тресе, затова извадих ножката и разрязах врата ѝ докато главата не се отдели от останалата част от тялото. Тогава, поради незнание, отскочих назад от страх, че все още можеше да ме нападне. Опашката продължаваше да се размахва, пръскайки кръв от мястото, където преди това се намираше главата. Ударих я няколко пъти с пръчката, но ѝ беше все тая, затова реших да я оставя за известно време. За по-малко от половин минута тя постепенно престана да се движи, докато остана напълно неподвижна. Почуках я няколко пъти с пръчката, но не помръдна. Определено беше мъртва. Най-накрая можех да дишам спокойно.

Първият ми триумф в дъждовната гора. Човекът беше овладял звяра. Бях в абсолютна еуфория, за момент всичките ми проблеми изчезнаха като захар в чаша горещо мляко. Сега знаех, че ще оцелея и ще се измъкна оттук. Бях истински авантюрист, оцеляването ми беше в кръвта. Нищо не можеше да ми попречи да намеря изход в този зелен лабиринт и да се върна вкъщи, у дома. Бях предизвикан от майката природа и бях доказал своята стойност, способността си да се адаптирам и да оцелея. Сега знаех, че бях победител в тази неравна борба срещу самия себе си и срещу неблагоприятните елементи.

Взех змията и я разрязах наполовина с ножката, като изтръгнах вътрешностите, доколкото можах, но не без се погнуся в голяма степен. За това я хванах за единия край и се завъртях с пълна скорост, въртях се бързо и червата летяха във всички посоки. Тогава си помислих, че това е в противоречие с плана ми да бъда дискретен и да не привличам внимание, но вече имаше останки от змия навсякъде и нямах никакво желание да ги събера. Останалата част почистих с ножката, като това ме накара да потръпна няколко пъти, беше отвратително. След това я одрах. Когато беше готова, осъзнах, че имам проблем. Не можех да запаля огън, за да я сготвя, защото това щеше да разкрие моето съществуване и местоположение, така че трябваше да я ям сурова. Погледнах кървавото месо с тревога. Отрязах голямо парче и го сложих в устата си. Ако животните се хранеха със сурово месо, и аз можех да го направя. Сдъвках няколко пъти и изплюх всичко. Беше отвратителна! Имаше консистенцията на пластмаса, сякаш се опитвах да ям някоя от куклите на сестрите ми или полуизхабен хрущял. Винаги съм харесвал добре опеченото месо, никога не бих могъл да го ям недопечено и още по-малко по този начин — напълно сурово. Това, което винаги ме е отвращавало най-много, бяха нещата с консистенцията като на това месо: недопечената пилешка кожа, бекона, шкембето...

Тотално разочарован взех всички останки от змията и тези от храната си и ги зарових. След това сложих малко листа отгоре, за да ги скрия по-добре. Каква е ползата от възможността да намеря храна, ако не можех да я ям? Да рискувам да бъда ухапан от змия и да умра? За какво? Освен това имах проблем с водата. Трябваше да намеря нещо, защото все още бях ужасно жаден и ми бяха останали само две безалкохолни. Паднах на земята, потейки се изобилно от усилията, положени за улавяне на змията. Победен, изпих едно от двете безалкохолни и захвърлих кена. Нека ме открият, в крайна сметка е по-добре да умреш разстрелян, отколкото от глад, отнема по-малко време. Освен това, бях разпръснал змийски черва в радиус от два метра. Сбогом на победителя, сбогом на носещия оцеляването в кръвта си, привет на провалилия се, който щеше да умре в една дива градина. Заслужавах си го, така че не можех да се оплача. Бях убил двамата си най-добри приятели. Във всеки случай знаех, че бях гледал нещо по телевизията за водата в дъждовната гора, спомних си, че бяха казали, че е лесно да се намери едно място по определен начин, но не помнех къде.