Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

През целия следобед вървях с темпо, което понякога беше много бързо, а понякога беше по-бавно, с много редки почивки. Толкова, че да мога да си поема дъх и да се ослушам за още изстрели. Наложи се да понасям постоянен звук, подобен на този, който се чува, когато стъпиш в локва, и който обувките ми издаваха с всяка стъпка, която правех, и спорадични сигнали за крампи в прасеца. Плътността на листата се увеличаваше на моменти, като на някои места хвърляше сянка. Навсякъде имаше комари, не спираха да ме тормозят, сякаш ставаше дума за безкрайна битка. Понякога ми напомняха за японските камикадзе от Втората световна война, хвърлящи се към целта си, без да се интересуват от живота си. Комарите бяха същите, не спираха да се нахвърлят върху тялото ми, без да се интересуват от броя комари, станали жертва на ръцете ми, които използвах като зенитна артилерия. Някои от тях бяха толкова големи, че приличаха повече на гигантски бомбардировачи отколкото на изтребители, като самото им присъствие предизвикваше страх у врага. Щом ги видех да се приближават, веднага изпадах в състояние на напрегнато очакване, готов да ги избегна. Винаги се намираше някой гладен и имах безброй ухапвания по ръцете и краката, където дрехите не покриваха тялото ми. Някои от тях дори бяха върху ухапванията от мравките при събуждането ми. Това беше битка, която бях загубил предварително, банална, безсмислена, безполезна битка, тъй като те нямаха край, а аз все повече се изморявах. Набегът им беше толкова настойчив, че реших да покрия частите, където нямах дрехи, с влажна пръст, образувайки непроницаема за тях бариера. Тази мимолетна идея ме спаси. Беше неудобно за движение, особено когато изсъхнеше, но по-лоши бяха непрекъснатите им атаки. Благодарение на този трик успях да забравя за безмилостните насекоми за дълго време и въпреки че не бях победител, поне постигнах временно примирие. Освен това имаше изненадващия ефект да спре сърбежа там, където ме бяха ухапали мравките. Най-сетне малко късмет.

Продължавах да наблюдавам всичко около себе си, постоянно имах чувството, че ме следят, че все повече съм заобиколен, притиснат в безгранична дъждовна гора. Дори ми се струваше, че чувам стъпки и гласове зад гърба си или че виждам мимолетни лица на партизани, които ме гледаха яростно между дърветата, бдейки без прекъсване. Истината е, че не успях да видя никого с яснота, дори не можах да забележа никаква следа от нечие присъствие в района. Струваше ми се, че дърветата се навеждат над главата ми, затваряйки ме все повече в клетка от жива дървесина. Не знаех дали ставам параноичен или нещо друго, но трябваше да успея да се успокоя, за да оцелея в тази непозната и смъртоносна дъждовна гора.

В това безумно скитане се натъкнах на ужасяваща сцена. Това, което изглеждаше като семейство примати, с размер на шимпанзе или нещо подобно, лежеше на една поляна без ръце, крака и глави насред големи локви изсъхнала кръв и заобиколени от безброй мухи и всякакви насекоми и животни, хранещи се с мърша. Вонята, която излъчваха, беше непоносима и не можех да възпра позива за повръщане, който мигновено се надигна в гърлото ми. Събрах смелост и погледнах отново. Имаше два, които изглежда бяха възрастни, и един по-малък. Не изглеждаше да има малки, но това, което не знаех, беше дали защото не ги бяха хванали, защото нямаха или защото ги бяха взели, за да ги продадат на черния пазар. Знаех, че някои части от животни се продават много добре като афродизиаци в азиатските страни: рогове от носорог, кости от тигър и други подобни. Може би това беше нещо подобно. Реших да се махна възможно най-скоро от това проклето място. Това откритие не само демонстрира за пореден път човешката жестокост, но също така ме накара да видя, че се намирам в райони, посещавани от бракониери, които със сигурност бяха недружелюбни към непознатите.

Бях твърде повлиян от всичко, което се случваше. Имаше един момент, когато най-накрая получих силен спазъм в прасеца на десния крак и това ме принуди да го изправя, за да го разтегна, докато стисках здраво устата си от болка и се гърчех на земята. Трябваше да остана седнал дълго време, преди да мога да тръгна отново и това ме тревожеше непрекъснато през останалата част от деня. На няколко пъти си помислих, че спазмът се завръща и трябваше да се изправя, за да разтегна крака си. Когато започна да се стъмва, бях напълно изтощен и не бях напреднал много поради бавното темпо, с което се наложи да вървя. Преди всичко краката ми бяха изтощени от толкова ходене, коляното и прасеца ме боляха, а стъпалата ми бяха изтръпнали. Гледайки от положителна гледна точка, ако успеех да се измъкна от това, щях да съм сложил край на биреното коремче, което ми растеше. Все беше нещо. Не биваше да губя чувството си за хумор, това можеше да ме спаси. Това беше единственото нещо, което ми оставаше, това и желанието ми за живот. Елена, какво не бих дал сега за една твоя прегръдка, за твоята усмивка! Или за едно от онези вкусни ястия, които приготвяш!