Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Когато овладях малко гнева и разочарованието си, взех раницата и я изтупах от всички мравки и направих същото с одеялото и дрехите, които бяха разпръснати по пода. Само обух маратонките си, а останалите неща прибрах в раницата. Грабнах няколко камъка и клони и ги хвърлих яростно по организираната колона, псувайки по мравките. За миг загубих контрол, гневът ме обзе. Да, мравките бяха виновни за всичко, трябваше да убия мравките, бяха ме довели до тази глупава ситуация и щяха да си платят за това. Настъпвах ги отново и отново, яростно, трескаво, сякаш обзет от неудържим плам за унищожение. Някои пълзяха по краката ми, хапейки ме отново, но вече не усещах нищо, за момент болката престана да съществува. Самотна мисъл се появи в главата ми: да убия мравките. Тропах с крака, ритах върху тези на земята и размазвах с ръце онези, които бяха по тялото ми, смачквайки ги по краката, ръцете или гърдите ми. За няколко минути това беше единствената ми война, единственият ми свят: настъпване, удари с ръка, писъци на ярост, разочарование, потискани твърде дълго. Един разгневен Гъливер унищожаваше света на лилипутите. След това се отдръпнах на няколко крачки, строполих се на земята и за известно време сякаш си отидох, напълно оставен на съдбата си, сляп за случващото се около мен, непознаващ нищо друго освен нищото, вътрешната празнота. В крайна сметка реагирах. През нощта ми се стори, че чувам ропота на близък поток вода, затова отидох да го потърся, гол, изнемощял, треперещ, със сърбеж по цялото тяло, с тояга в ръка и раница на рамото ми. Зад мен безброй смачкани мравки и много други, които тичаха наоколо в техния особен танц на неорганизирана лудост.

Наистина слухът ми не ме беше измамил. Река с ширина около пет метра си проправяше път през гората пред очите ми. Първото ми намерение беше да събуя маратонките си и да скоча във водата, но си спомних нещо за пиявици и първо огледах внимателно водата около брега, оставяйки предпазливостта да надделее над отчаянието ми за момент. Самата идея една от тях да се залепи за тялото ми, закачена за мен да смуче кръвта ми, ме караше да потръпна. Когато докоснах водата с ръка, забелязах, че не беше твърде студена, за да мога да издържа в нея за известно време. Стори ми се, че не видях нищо друго освен едни прекрасни малки цветни риби, някои по-цветни от останалите, които бяха твърде малки за да послужат за храна и твърде красиви, за да бъдат убити. Имаха издължено и сплескано тяло, опашката разделена на три части, като централната беше подобна на птичи пера, очите пропорционално големи на главата, имаха преливащ се син цвят, но когато слънчевите лъчи се отразиха върху телата им, люспите им заприливаха в пълния невероятен диапазон от синьо до виолетово 10. Огледах се за нещо друго като пирани, крокодили или нещо подобно, но не видях нищо. Затова, след като пих малко вода, реших да се топна.

Уверявайки се първо с тоягата, че дъното е твърдо, влязох за малко във водата с маратонките на краката, защото се страхувах да не ме ухапе някое животно или да не ми се забие нещо. Първото ми усещане ме накара да изтръпна от контраста на температурата на водата и тази навън, макар че скоро свикнах. Около мен прелитаха ярко оцветени водни кончета, с техните продълговати форми и техния бърз и уверен полет; имаше и голям брой насекоми, летящи и препускащи по повърхността на водата, сякаш беше пързалка.

Когато водата стигаше до коленете ми, спрях и намокрих цялото си тяло с помощта на ръцете си. Охлаждащият ефект на водата върху безкрайните ухапвания на мравките, върху безбройните драскотини и върху подутото коляно ми даде неописуемо чувство на облекчение. Възможността да постоя във водата известно време, забравяйки за всичко, наслаждавайки се на всяка секунда, създаде у мен състояние на дълбока релаксация. Затворих очи и потопих главата си във водата, задържайки дъха си колкото е възможно по-дълго, усещайки как прохладата преминава през кожата ми, обгръща я и я гали нежно. За миг всички проблеми и притеснения изчезнаха. Отпих големи глътки вода, докато се наситя напълно. Когато излязох от водата, бях решен да оцелея на всяка цена; настроението ми се приповдигна, духът ми беше готов за битката.

Чух шум в близкото дърво и бързо се скрих в гъсталака. Вече ме бяха намерили, гол и неподготвен, със сигурност щяха да ме убият, да ме убият безмилостно, да ме принесат в жертва като някое клето животно. Не исках да умра, нямаше ли как да ги заблудя? Не заслужавах ли малко спокойствие? Не ми ли беше достатъчно с мравките? Образът на Хуан, разстрелян от бунтовниците, се появи в главата ми като поредица от кратки светкавици, безжизненото тяло на Алекс, седнал в самолета след сблъсъка, със стичаща се по челото му кръв, ме измъчи още веднъж. Представих си как кървя от няколко дупки в тялото си, причинени от изстрелите на бунтовниците, легнал на земята в подножието на голямо дърво, те се смееха, аз умирах. Болката... Надникнах през листата на дърветата и най-накрая открих произхода на звука: маймуна с височина около петдесет сантиметра със също толкова дълга опашка, синкаво лице, от всяка страна между окото и ухото ивица тъмни косми, напречна светла лента над очите, по-голямата част от тялото жълтеникаво-кафяво и бяла гуша, гърди и корем 11. Може би не ми беше писано да умра този ден. Малко по малко се появиха още и се събраха пет от тях, като скачаха от клон на клон и крещяха високо. Сигурно си играеха или нещо подобно, покатерваха се върху някой клон и енергично го размахваха, докато крещяха. Може би бяха в размножителния си период, не знаех, но беше невероятно шоу. Малко по малко сърцето ми се върна към нормалното си биене. Последното нещо, което видях, беше как една от тях взе от земята нещо, което приличаше на стоножка и го изяде.