Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Ндура.

Дете на дъждовната гора.

от

Хавиер Саласар Кайе

Дизайн на корицата © Сара Гарсия

Оригинално заглавие: Ндура. Дете на дъждовната гора.

Авторско право © Хавиер Саласар Кайе, 2021 г.

7-мо издание

Следвайте автора в:

Уеб:: https://www.javiersalazarcalle.com

Facebook: https://www.facebook.com/jsalazarcalle

Twitter: https://twitter.com/Jsalazarcalle

LinkedIn: https://es.linkedin.com/in/javiersalazarcalle

YouTube: http://www.youtube.com/user/javiersalazarcalle

Всички права запазени. Пълното или частично възпроизвеждане на този документ по каквато и да е електронна или механична процедура, включително фотокопиране, магнитно и оптично записване или всяка система за съхранение на информация или система за възстановяване, без разрешение на носителите на авторските права, е строго забранено.

Посветено на всички, които като мен преживяват приключения и пътуват, без да напускат мястото си, защото те карат силата на въображението да живее в този свят.

Специално посвещение на най-добрия ми приятел, който почина преди много години, и на сина ми Алекс, който наследи името му и за когото имам големи мечти.

СЪДЪРЖАНИЕ

ДЕН 0

ДЕН 1

ДЕН 2

ДЕН 3

ДЕН 4

ДЕН 5

ДЕН 6

ДЕН 7

ДЕН 8

ДЕН 9

ДЕН 10

ДЕН 11 и 12

ДЕН 13

ДЕН 14

ДЕН 15

ДЕН 16

ДЕН 17

ДЕН 18

ДЕН 19

ДЕН 20

ДЕН 21

ДЕН 22

ДЕН 23

ДЕН 24

ДЕН 25 и 26

ДЕН 27

ЕПИЛОГ

ПРИЛОЖЕНИЕ I: речник на растенията

ПРИЛОЖЕНИЕ II: речник на пигмейски думи

ПРИЛОЖЕНИЕ III: истинско оцеляване в дъждовната гора

БИБЛИОГРАФИЯ

Други книги от автора

За автора

Приключението започва...

Намибия

Конго

Итури

Намирам се дълбоко във вътрешността на Африка. Седнал, облегнат на ствола на едно дърво. Имам силна треска, все по-силни конвулсии и студени тръпки обхващат тялото ми, единственото, което усещам е една нелокализирана болка. Не мога да спра да треперя. Намирам се на върха на един хълм. Зад мен е дъждовната гора — буйна, дива и непримирима джунгла. Пред мен тя изчезва като на магия, само едни разпръснати пънове, останали след интензивна сеч, навяват спомен за онова, което е било тук преди. В далечината се различават първите къщи на един новозараждащ се град. Смесват се кал, листа и тухли. Цивилизацията.

Намирам се на хиляди километри от дома си, от близките си, от семейството си, от приятелката си, от приятелите си… дори работата ми липсва. Удобният живот, да можеш да пиеш просто като пуснеш чешмата и да ядеш като просто си поръчаш в който и да е бар… и да спиш в топло, сухо и сигурно легло, най-вече сигурно. Колко ми липсва това спокойствие, когато единственото несигурно нещо беше как да прекарам свободното си време следобед след работа! Колко абсурдни ми се струват сега моите предишни грижи: ипотечният кредит, заплатата, караницата с моя приятел, храната, която не ми харесва, футболният мач! Най-вече храната…

Ясно е, че нуждата да оцелееш променя мирогледа на човек. На мен поне се случи точно това. Какво правя толкова далеч от дома си, умиращ, на границата на дъждовната гора в Централна Африка? Как се озовах в това ужасяващо и очевидно непоправимо положение? Кое е началото на тази история?

Мислено преминавам през злочестите обстоятелства, които ме доведоха до ръба на смъртта, на входа на транзитната магистрала към отвъдното, до повече от вероятното изчезване на моята история от книгата на живота...

КАК ЗАПОЧНА ТАЗИ УДИВИТЕЛНА ИСТОРИЯ

Погледнах часовника. Нашият самолет обратно за Испания щеше да излети след два часа. Алекс, Хуан и аз вече бяхме в зоната с магазини на летището в Уиндхоек, харчейки последните остатъци от местна валута и използвайки случая да купим онзи подарък, който винаги остава за последно. Вече бяхме яли и ни оставаха само магазините. Купих за баща ми ножка с дървена дръжка и издялано името на държавата Намибия и всякакви фино издялани дървени фигури на животни за останалите. Специално на Елена, моята приятелка, купих красив ръчно издялан жираф в типично селище от африканската савана. Алекс си купи сарбакан и много стрели, като заяви, че ще играе с мишената за дартс, за да разнообрази малко играта, да я направи по-интересна, придавайки ѝ, да го наречем, по-племенен вид. В продължение на един час се лутахме тук-там с раниците на рамо, наслаждавайки се на последните моменти в онази толкова екзотична за нас страна.