Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Реших да направя опис на всичко, което носех, за да видя какво можеше да ми бъде от полза и да изхвърля онова, което не можеше. Нямаше смисъл да нося ненужна тежест и имах трябваше да знам с какви средства можех да разполагам. В раницата си, освен храната, носех ножа, който бях купил за баща ми, всички дървени фигурки, пътеводител за Централна Африка, пакет носни кърпички, бинокъл с размер 8х30, платнена шапка в цвят каки и тениска с надпис „Обичам Намибия“. От аптечката ми оставаше кутия с наполовина наченат аспирин, цяла кутия с лекарство против диария, бинт, три пластира и няколко хапчета против прилошаване. Като не броим, разбира се, документите. В раницата на Хуан имаше бяха и неговите документи, а освен тях и трите одеяла и възглавница от самолета, малка книжка с фрази на суахили, слънчевите му очила, шапка, няколко шоколадови пръчици, почти празна еднолитрова пластмасова бутилка за вода, вилица, голяма дървена фигура на слон и други по-малки, почти пълна кутия цигари и запалка.

Не можех да нося две раници, затова прибрах в моята всичко, което беше в по-добро състояние, с изключение на едно от одеялата, възглавницата, която заемаше много място и всички дървени фигурки, които бяха безполезни в тази среда; всичко това зарових и покрих с шума и клони. Докато изхвърлях някои неща, си спомнях хората за които бяха предназначени; Елена, семейството ми, приятелите ми, Алекс, Хуан... и не след дълго отново започнах да плача. Никога повече нямаше да ги видя, никого от тях. Е, скоро щях да видя Алекс и Хуан, в рая или където и там се ходи след смъртта.

Изпих разтопените от горещината шоколадови блокчета в този момент, почиствайки опаковката с език, докато не остана никаква следа. Имаха вкус на слава. Изпих и малкото вода, която беше останала в бутилката. Тогава разбрах, че трябва да спра за момент, за да помисля за следващите стъпки. В съзнанието ми изникнаха няколко въпроса: Знаеха ли бунтовниците, че съм жив? Накъде да тръгна сега?

По отношение на първия въпрос нямах отговор. Може би бяха успели да накарат някой от пътниците да признае, че ме е видял, може би бяха претърсили околностите и бяха открили следите ми или кена, който захвърлих на земята, след като изпих съдържанието му (това беше голяма грешка, въпреки че в онзи момент мислех само как да избягам), може би бяха навсякъде и така или иначе щяха да ме намерят, може би не знаеха нищо. Каквото и да станеше оттук нататък, трябваше да се опитам да бъда по-внимателен и да оставям възможно най-малко следи, откъдето и да минех.

Относно това, накъде да отправя. Струваше ми се, че си спомням, че по време на шеметното кацане бях видял от самолета, че на хоризонта има населено място на една голяма поляна насред дъждовната гора. Това, което не знаех, беше дали това беше базата на бунтовниците или не, но беше много вероятно да е така, тъй като беше много близо до мястото, където ни нападнаха. Тъй като пътувахме от южната част на Африка в посока на север, трябваше да предположа, че ако продължа да вървя на север, ще изляза от дъждовната гора, ще стигна до друга държава и ще имам по-голям шанс да намеря помощ. Как ми липсваха моите приятели в този момент! Сега биха ми се отразили много добре ентусиазмът, оптимизмът и преливащата радост на Алекс и способността на Хуан за хладнокръвен анализ, спокойствие и решителност, когато се сблъскаше с дадена ситуация. Как имах нужда от тяхната компания, за да ми даде достатъчно смелост и да се изправя пред това непотърсено предизвикателство, което неизбежно се изправяше пред мен! С тях това би било по-лесно, дори приключение за разказване на връщане; но те бяха мъртви, убити, унищожени безмилостно като най-обикновени мухи, изтребени в пика на живота им..., а аз трябваше да оцелея на всяка цена. Копелета, кучи...! Спокойно, Хавиер, спокойно, трябваше да се опитам да запазя спокойствие, това беше единственият ми вариант, за да имам някакъв шанс. Добре, предполага се, че слънцето изгрява на изток и залязва на запад, така че ако беше изгряло горе-долу от тази страна... трябваше да тръгна в тази посока. Ако с тази система за ориентация успеех да стигна някъде, това нямаше да е умение, а чудо. Както и да е, за да се уверя, се качих предпазливо на едно от най-високите дървета, които можех да видя.

Беше лесно, тъй като имаше много клони, които да използвам като стъпала, въпреки че колкото по-високо се изкачвах, те ставаха по-малки и гъвкави, затова бях много внимателен и стъпвах точно в основата на клоните, която беше най-широката и издръжлива част. Изпъкваше над повечето и когато стигнах почти до върха, пейзажът беше смразяващ. Във всички посоки като килим се простираше зелено море, издигащо се и падащо, следващо контура на земята, имитиращо вълните, огромно протежение на живота. Само няколко самотни дървета, много по-високи от останалите, се открояваха в необятността на този гоблен, образуван от листата на безкрайните дървесни корони на дъждовната гора. Не виждах нищо освен върховете на дърветата във всички посоки, без край. Дори с помощта на бинокъла не се виждаше нищо никъде. Истината е, че това не ми помогна особено в търсенето на посоката, която да следвам. Слязох от дървото и скрих раницата на Хуан с всичко, което беше останало в нея, наполовина заровена под един паднал дънер. В последния момент реших да запазя жирафа за Елена. Ако я видех отново, исках да имам подарък за нея. Огледах се за последно, за да се уверя, че не съм оставил ясни признаци за присъствието ми и когато бях горе-долу убеден, тръгнах без особено голяма надежда. Колко много се нуждаех от приятелите си!