Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Бях най-дръзкият и авантюристично настроен от тримата и в крайна сметка ги бях убедил да дойдат с мен тук — да имаш авантюристичен дух не е като да заминеш сам. Отначало не бяха склонни да се откажат от плановете си за спокойна почивка в Северна Италия за сметка на едно, първоначално неудобно фотографско сафари на място с температури над 40 градуса през целия ден и без сянка за подслон. В края на приключението те изобщо не съжаляваха, напротив, биха повторили, без да се замислят. Летателният апарат ще ни отведе на повече от хиляда километра на север до друго международно летище, където ще се прехвърлим на самолети на съвременните и удобни европейски авиокомпании, за да се върнем у дома.

След излитането на самолета започнахме да разглеждаме снимките от пътуването на цифровия фотоапарат на Алекс. Имаше една забавна снимка на Алекс и Хуан, които тичат в ужас, а зад тях разгневена антилопа гну в атака. Докато те, смеейки се и припомняйки си, приключваха с разглеждането, аз бях потънал в мислите си, гледайки през прозореца, наблюдавайки облаците, които минаваха покрай нас. Чувствах се чудесно да се прибера у дома от едно прекрасно приключение в невероятна страна заедно с двамата си най-добри приятели, които познавах от училище. Беше като в репортаж на National Geographic, от онези, които обичах да гледам по телевизията, докато ям. Едно сафари в джип 4х4 по следите на големите миграции на антилопи гну, заснемайки стадата слонове или наблюдавайки прословутите лъвове от няколко метра разстояние насред дивата африканска савана. Бяхме видели битки между хипопотами, дебнещи крокодили в търсене на плячка, хиени, жадни за мърша, лешояди, кръжащи над труп, някои странни влечуги, всякакви насекоми; бяхме на лагер в палатки в средата на нищото, бяхме вечеряли на светлината от огън на открито под ясно небе, обсипано със звезди... едно прекрасно изживяване. Особено посещението на Националния парк Етоша.

Отдолу, за разлика от това, което бяхме видели досега, всичко беше едно огромно зелено петно. Пресичахме района на екватора. Дъждовната гора покриваше всичко. Безкрайна зелена съвкупност от листа. Нещо подобно би било целта на следващото ни пътуване — изкачване с лодка по река Амазонка със спирки, за да се насладим на множеството форми на живот на това място. Вече бяхме видели необятността на една обезлесена савана и сега исках да видя величието на море от преливаща растителност и живот. За да мога да се придвижвам с помощта на мачете през почти непроходимата дъждовна гора, да се науча да си набавям храна, да се срещам с изгубени за цивилизацията племена, да видя екзотични животни и растения... но, това щеше да е догодина, ако успея отново да убедя приятелите си; а ако ли не — Северна Италия не изглеждаше чак толкова лоша.

Силен шум като от експлозия, последван от много рязко движение на самолета, ме накара да напусна фантастичния си свят. Апаратът започна да се клати във въздуха и скоро ми се стори, че съм във влакче в увеселителен парк. Озовах се легнал на пода в средата на пътеката върху една жена. Станах някак си и се върнах на мястото си, опитвайки се да не падна отново. Писъци на паника отекваха от всички страни. Настана пълен смут.

‒ Пожар, пожар, уцелеха крилото! – извика някой от другата страна на пътеката на самолета.

– Вдясно! – посочи друг пътник.

Първоначално не знаех какво има предвид, но когато погледнах през прозореца от онази страна, видях гъст пушек, от който изглеждаше, че е нощ, една трагична нощ. Самолетът правеше все по-резки движения. Някои хора започнаха да крещят. Нервният и едва разбираем глас на пилота се чуваше от високоговорителите, казвайки ни, че партизанската група в Конго, над който прелитахме, ни е ударила с ракета и че ще извършим принудително кацане. Една жена получи истеричен пристъп и се наложи две стюардеси и един мъж, който предложи да помогне, да я успокоят и да я сложат да седне. Ние тримата седнахме бързо. Закопчахме предпазните колани и застанахме в позицията, която стюардесата беше показала, когато се качихме в самолета: с глава между коленете, вперили поглед в не толкова успокояващия метален под. Бяхме ужасени. Докато бях в това неудобно положение, си спомних, че веднъж по новините бяха говорили за тези бунтовници, които разполагаха с финансови средства, защото контролираха една от мините за диаманти в страната или скъпоценния колтан — минерал, който съдържа основен метал за производството на карти за мобилни телефони, микрочипове или компоненти на атомни електроцентрали. Това беше нещо като кървава гражданска война, в която всички околни държави имаха икономически и военни интереси и която продължаваше вече над двадесет години и като че ли нямаше край.