Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Клатенето на самолета беше толкова силно, че ме изтласкваше напред отново и отново с такава сила, че предпазният колан се притискаше към стомаха ми, изкарвайки въздуха ми и удряйки главата ми в предната седалка. Забелязах как носът на самолета сочеше към земята и започваше шеметно спускане. Шумът беше адски, като хиляди двигатели, работещи наведнъж с пълна газ. Точно преди самолетът да достигне земята, пилотът издаде последно предупреждение по високоговорителя. Щеше да направи опит за принудително кацане на една поляна, която беше локализирал. Последното нещо, което си помислих е, че всички щяхме да загинем при сблъсъка. След това всичко беше смут, силни звуци, удари, тъмнина...

Когато дойдох в съзнание, имах много силно главоболие. Сложих ръка на челото си и забелязах, че кърви леко. Имах също синини и драскотини по цялото тяло; най-вече едно голямо ожулване със силно зачервена кожа, където ме беше притискал коланът. Прекарах пръсти отгоре и усетих силно смъдене, което ме накара да стисна зъби. Погледнах приятелите си. Хуан изглеждаше в шок; издаваше звук подобен на жалващо се сумтене и се движеше леко; Алекс... Алекс изобщо не се движеше; лицето му, преди винаги ведро и жизнено, беше напълно бледо, гримасата му беше скована, кръвта му изтичаше обилно от тила. Повиках го отчаяно, отново и отново. Докоснах лицето му, беше силно сковано, взех го в ръцете си и го разтърсих леко, викайки го, умолявайки го. Алекс беше мъртъв, мъртъв. Тази дума отекваше в главата ми отново и отново, сякаш беше нейно собствено ехо. Мъртъв.

Разстроен, безсилен пред ситуацията, се опитвах да се окопитя. В главата ми звучеше „туп-туп-туп“, вероятно от удара. Чакай малко! Не беше в главата ми. Отдалеч чувах звука на барабани в повтаряща се мелодия. Изглеждаше, че някой говори в далечината.

– Мамка му! – помислих си.

Изправих се, залитайки. В главата ми се появи идея. Ако са ни свалили партизаните, те ще дойдат тук и ще ни вземат като пленници и може дори да ни убият. Трябваше да тръгнем незабавно. Първата ми реакция беше да предупредя Алекс, но когато обърнах глава и го видях отново, осъзнах смъртта му за пореден път. Останах неподвижен в продължение на няколко секунди, докато успях отново да се окопитя. Приближих се до Хуан, който не беше мръднал от мястото си и се беше разтресъл няколко пъти, както някой, който спи и има кошмар.

– Хуан, - запелтечих аз - трябва да се махнем оттук.

‒ А Алекс? – промърмори той, без да отвори очи.

– Алекс... Алекс е мъртъв, Хуан – отговорих, опитвайки се да не рухна. – Хайде, Алекс е мъртъв и ние също ще бъдем, ако не се махнем. Мъртъв е.

Препъвайки се, започнах да търся раницата си сред хаоса, докато най-накрая я намерих. Взех я и се насочих към задната част на самолета. В тази част едната страна гореше и беше много горещо. Целият самолет беше пълен с хора, разпръснати в най-необичайни позиции, някои ранени, други опитващи се да се окопитят, а трети бяха мъртви. От всички страни се чуваха крясъци, стенания и мърморене. Стигнах до кухненската част и прибрах в раницата си всичко, което намерих: кутии с безалкохолни, сандвичи, кутии с неидентифицирани неща, вилица. Когато я напълних, се върнах при Хуан и взех раницата му, която беше върху една жена. В нея сложих няколко одеяла от самолета. Тогава си спомних за аптечката и се върнах в кухнята. Беше там, на пода, отворена и с всичко разпръснато. Взех каквото успях от нещата около мен и отидох да взема Хуан.

– Хайде, Хуан, да се махаме оттук.

– Не мога – прошепна той – всичко ме боли.

– Хайде, Хуан, трябва да станеш или ще убият всички ни. Ще оставя раниците навън и ще дойда за теб.

– Добре, добре, ще опитам – отвърна той, като се разклати леко на място.

Грабнах двете раници и излязох, като все още залитах малко от шока от удара. Трябваше да положа големи усилия, за да не спра да помогна на други хора, но не знаех с колко време разполагам и само исках да живея. Да живея още един ден, за да видя още един изгрев. Бяхме от едната страна на поляна в дъбравата. Очевидно пилотът се беше опитал да кацне тук, като се възползва от липсата на дървета, но се беше отклонил малко. Беше загубил лявото крило при удара с големите дървета. Голям димен стълб се издигаше от самолета към небето, позволявайки на всеки да го види в радиус от много километри. Навлязох леко в гъсталака и оставих раниците под едно голямо дърво. След това се обърнах с намерението да се върна в самолета, но в този момент група въоръжени чернокожи мъже нахлуха на поляната от противоположната страна на мястото, където бях. Залегнах бързо и се скрих зад един дънер. Усетих пробождаща болка в стомаха. Партизаните, някои облечени в камуфлажни дрехи, а други в цивилни дрехи, заобиколиха самолета, насочвайки оръжията си и крещейки, без да спират. Не разбирах нищо от това, което казваха, но от района, в който се намирахме, трябваше да е суахили или кой знае какво.