Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

На другия бряг на реката се появи друга маймуна, сходна по форма, но с различни цветове. Имаше черно лице, бели бакенбарди и бяла брада, която продължаваше по гърдите и част от ръцете ѝ. Цветът ѝ беше по-черен и имаше червеникаво-оранжево триъгълно петно на гърба си. Беше по-голяма от предишната и много по-здрава 12. Отпи малко вода, пренасяйки я до устата си с ръка, и изчезна. Останах малко да погледам как останалите играят и скачат. Това беше уникално преживяване, което никога не съм предполагал, че ще изживея. За пореден път си спомних за двамата ми мъртви приятели и колко щеше да им хареса да видят това, особено на веселия Алекс, който винаги беше толкова любопитен за всички неща. Сега с кого щях да обсъдя тези моменти, с кого щях да ги споделя? Нямаше никой, който да ги беше преживял с мен, който да можеше да разбере. Не! Не биваше да мисля за това, това не ми помагаше да продължа напред и сега това, от което се нуждаех, беше да събера възможно най-много енергия, за да оцелея. Излизането от тази проклета дъждовна гора трябваше да бъде единствената ми цел. Да избягам от този зелен ад.

Събух маратонките си, изцедих ги малко, за да изтече водата, и ги закачих за краищата на няколко клона, за да изсъхнат. След това взех бутилката за вода и потърсих място с поток, за да я напълня. Спомних си, че бях чел, че е по-лошо да я взема от място, където водата е застояла, защото имаше повече шансове тя да не е здравословна или в нея да има някакви насекоми. Разбира се, че можеше да се сетя, преди да отпия. Продължаваше да ме сърби цялото тяло, макар и с по-малка интензивност от преди. Усещах, че бедрото ми пулсираше и когато го погледнах, за да видя дали не е ударено, открих пиявица, която беше залепнала за крака ми, за да смуче кръвта ми. Това беше някакъв вид плужек, може би по-тънък. Първоначално се уплаших, после се осъзнах и помислих как да реша проблема. Ако си спомнях правилно, пиявиците се махаха със сол или чрез горене. Извадих запалката и започнах да я обгарям с пламъка, докато не се сви, след което се възползвах от възможността да я изтръгна с ножката. На мястото, което беше заемала досега, беше останало само едно червено петно, капка кръв се стичаше по ръба. Нагорещих върха на ножката с запалката и внимателно обгорих раната. Нямах представа дали пиявиците инфектират направената от тях рана или не и предпочитах да не рискувам. Заболя толкова много, че трябваше да положа усилия, за да не изкрещя с всички сили. Проверих останалата част от тялото за още, но беше единствената. Сега кракът ми имаше отпечатъка на върха на ножката ми, гравиран с огън. Щеше да ми излезе огромен мехур. Може би не трябваше да извършвам това безобразие.

Леността взе надмощие над тялото ми и реших да си дам почивка тази сутрин. Толкова много емоции подред бяха изтощителни, бях съсипан и тялото ми тежеше ужасно много. Потърсих сенчесто място и когато изсъхнах, облякох дрехите си и тениската за спомен от Намибия, които носех в раницата си, използвах я, за да покрия цялата си глава, включително и лицето си, за да избегна досадните и изобилстващи насекоми, с които беше осеян брегът. Преди да легна се загледах в един храст наблизо. Вече бях видял доста като него, с ефектни карминови на цвят плодове с малки синкави семена 13. Дали ставаше за ядене? Смачках една заблудена мравка, която все още не бях успял да изтръскам от дрехите си. Затворих очи и се унесох в състояние на сънливост, на дремливост, топлината и влажността предизвикаха усещане за тежест в мускулите и волята.

Един изстрел, след това експлозия от някакво автоматично оръжие, още изстрели. С един скок се изправих. Чуваха се от другата страна на реката, макар и далеч. Сега вече наистина не си въобразявах, щяха да ме открият всеки момент. Изведнъж отново осъзнах, че моето положение не ми позволяваше да се отпусна, че ако не държах всичките си сетива в постоянно нащрек, това щеше да бъде сигурен провал за мен.

Бързо опаковах всички неща, прибрах тениската в раницата си, обух си чорапите и маратонките и взех тоягата. Все още бяха мокри, но в този момент нямах време да обръщам внимание на тези подробности. Реших, че най-добрият възможен начин да стигна до някъде беше да продължа по коритото на реката, но тъй като следването му покрай брега ми се струваше много опасно, навлязох отново в дъждовната гора, за да се опитам да остана незабелязан сред листата и да извървя четири-пет метра успоредно на реката. Това беше затворен свят, в който, гледайки във всяка посока, не откривах нищо друго освен непроницаема зелена стена без изход. Най-много да виждах на разстояние от три-четири метра пред себе си. Скоро загубих реката от поглед и отново бях на път към нищото.