Javier Salazar Calle - Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Известно време, което не засякох, останах там, седнал на земята, с ръце, опрени на коленете и с наведена глава, с блокирал мозък, поддавайки се на момента. Примирение, конформизъм, изоставяне, отказ от живота. Самолетната катастрофа със смъртта на Алекс, гледката как застрелват Хуан, еуфорията със змията и последващото разочарование, изтощението, сънят... Твърде много неща практически за двадесет и четири часа, твърде много силни емоции. Защо Хуан трябваше да е толкова глупав и да хукне да бяга по този начин? Защо ме беше оставил сам? Поне щяхме да сме там двамата и всичко щеше да бъде различно, но не, трябваше да се опита да избяга така, така... Исках да се прибера у дома, да затворя очи и когато ги отворех, да бъда в леглото си и всичко това да беше било един по-реалистичен кошмар от обикновено, лош сън като всеки друг, анекдот, който да разкажа, когато се видех следобед с моята приятелка и приятелите ми. Започнах да плача, но почти никакви сълзи не паднаха от очите ми.

Изгубен, обезкуражен, разочарован и припаднал от умора и сън. Не знаех какво да правя. Накрая просто по инерция зарових кена, който бях изхвърлил, и станах, за да продължа пътя си, макар сега да вървях с много по-спокойни темпове, оставяйки се на течението, почти влачейки краката си. Вървях и спирах на интервали, докато стана осем вечерта. Спирките бяха все по-дълги, моментите на ходене все по-кратки. Използвах пръчката, с която си бях послужил за змията, като помощно средство, като по този начин облекчих напрежението от нараненото си коляно, въпреки че по това време вече не усещах краката си. Ходене просто за да ходя, без дори да се опитвам да си определя добре посоката, в края на краищата не бях сигурен как да го направя и почти можеше да се каже, че не ми пукаше. Защо трябваше да ги убеждавам да дойдат тук, защо? Никога не бях слушал никого, винаги трябваше да става на моето. Виж докъде ме доведе желанието ми да контролирам всичко, да командвам преди всичко. Хуан, тъпако, защо хукна да бягаш така, самоубивайки се? Ти беше виновен, аз нямах нищо общо с това. Ти беше виновен. Ти.

Когато вече не издържах, изядох една от кутиите със сладко от дюля и изпих останалото безалкохолно, скривайки всичко останало, включително едно от двете одеяла, които ми бяха останали. Защо ми бяха две? Колкото по-малка тежест носех, толкова по-добре. Освен това топлеха много когато носех раницата, имах усещането, че гърбът ми се пече, като тениската ми беше постоянно залепена за тялото от пот, което предизвикваше неудобство. Също бях започнал да изпитвам постоянно чувство на замаяност, вероятно защото бях обезводнен поради липсата на вода. Нищо чудно. Предполагаше се, че безалкохолните утоляват жаждата на момента, но не осигуряваха голяма хидратация. Един мой съученик му казваше „Йо-йо“ ефект заради захарта.

Тъй като се стъмваше и не ми се искаше да спя отново толкова неудобно върху някое дърво, потърсих малко закътано място със суха земя, направих оскъден матрак от зелени листа и клони, сгуших се завит доколкото беше възможно с малкото одеяло и с раницата като възглавница и заспах. Бях прекарал първия си ден в дъждовната гора и вече ми беше повече от омръзнало, бях изтощен и исках това да приключи по един или друг начин.

КАК ЗАПОЧВАТ МОИТЕ СТРАДАНИЯ

Нещо ме нападаше, усещах как ме сърби цялото тяло. Скочих на крака от раз, с избистрен ум и викайки. Погледнах ръцете си и те бяха покрити с червеникави мравки с много големи глави, тялото ми беше напълно покрито с тях. Хапеха ме отново и отново, навсякъде. Съблякох дрехите си, почти разкъсвайки ги, и започнах да тупам тялото си с ръце, да скачам, да се треса и да се извивам като опашка на гущер, крещящ и стенещ от болка. Някои от тях влизаха през устата ми, принуждавайки ме да плюя отново и отново, други усещах в носа си, в ушите си, навсякъде. Сякаш цял рояк пчели бяха решили да ме нападнат едновременно. Малко по малко успях да се отърва от мравките, но ми отне около десет минути, докато се уверих, че никоя от тях не обикаля безнаказано тялото ми. Там, където бях лежал, преминаваше безкрайна колона от мравки 9. Цялото ми тяло беше зачервено от ударите, които си бях нанесъл, за да се отърва от мравките, и покрито с още по-червени петна от ухапванията, получени от тези проклети насекоми. Всичко ме сърбеше толкова, че дори не знаех къде да се почеша по-напред. Въпреки че по мен не бяха останали мравки, от време на време имах усещането, че виждам нещо да тича някъде и отново да се разтърсвах конвулсивно.