Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Умря така, както ти му предрече.

— Кога и къде?.

— Кога — още завчера вечерта. Къде — в затвора. Сам се е обесил.

— Сам…?

— Да, сам. Осман паша бил в неговата килия да го разпитва и после пак го заключил. Когато половин час по-късно надзирателят отишъл да му занесе вода, оня бил мъртъв.

— Кога и от кого узна ти това?

— Когато ти заранта още спеше при мен и Осман паша ме повика, за да ми нареди да яздя с вас насам, ми разказа и това.

— Ти защо го премълча пред мен?

— Защото Осман паша взе от мен обещание да ти съобщя за смъртта на Сефира едва тук, в Багдад. Вероятно се досещаш за причината.

Досещах се, разбира се! Осман паша беше казал на Сефира, че ще бъде обесен още същия ден, и думата му се беше изпълнила. За да си изясня «Как?», не беше необходимо тепърва да яздя отново до Хиле и да се осведомявам от строгия съдник. Той и бездруго нямаше да ми каже, а аз можех и сам да си отговоря на въпроса.

Въздействието, което новината за смъртта на Сефира оказа върху Дозорца, беше неимоверно. Той се видя изцяло освободен от страха и грижите си заподскача из стаята като младок. Кепек също даде простор на блаженството си с разни изрази, но не пропусна същевременно да отправи и към Халеф въпроса дали яденето действително вече се намира в кухнята. Това даде повод на господаря на къщата да помисли за своя дълг като домакин. Той помоли хаджията да донесе храната и покани Амуд Махули по време на пребиваването сив Багдад да бъде гост на неговия дом. Място имало достатъчно за всички! «Раншният кол агаси и сегашен бинбаши» прие с удоволствие поканата. Той вероятно тайно в себе си я беше желал, за да може по-дълго да бъде с мен и да прекара още една такава «библейска вечер» както в Хиле.

Простата студена храна беше консумирана с веселие, каквото тези помещения навярно рядко бяха преживявали. Халеф беше в отлично настроение, тъй като ние кротко понасяхме да се сипят върху ни неговите огнени излияния за несравнимите ни геройски дела, а дебелият Кепек, който непрестанно работеше мълчешката със зъби и само с очи и уши следеше помпозната реч и жестовете на хаджията, представляваше не по-малко развлекателен предмет за нашето внимание.

След яденето се занимахме с конете си, на които също бе поднесен един «тържествен и победен пир», както благоволи да се изрази Халеф, а когато се стъмни, се качихме, както в последната вечер преди нашата езда към руините, горе на равния покрив, за да си кажем отново и отново каква разлика съществуваше между тогава и днес.

Аз обърнах внимание, че дължим тези щастливи успехи не на нас самите, а на Провидението и Божията подкрепа, и ето как разговорът стигна до темата, която не само за мен и Халеф, но днес и за двамата офицери бе най-приятна и желана. Седяхме и говорехме при шепота на палмовите ветрила до дълбока нощ, а когато накрая станахме и в най-възвисено настроение си подадохме ръка, полякът задържа здраво моята и каза:

— Ефенди, с всеки миг те обиквам все повече и признавам откровено, че това, което ти тази вечер отново говори, за мен стои по-високо от всички слова и видения на Мохамед. Ти вече ме плени. Аз съм твоя собственост и собственост на Този, който ти повелява така да говориш. Сега ми покажи една следа, само една-едничка следа от моите любими, които изгубих, и аз ще си остана ваша собственост!

— Вече отново поставяш условия? — напомних аз. — Бог не позволява да му отреждат или преговарят и се пазарят с него. Моли се, умолявай го, защото молитвата, както вече казах, е небесната стълба, по която вярата на човека се възкачва, а всевслушващата се любов на Всемогъщия слиза към него!

— Добре, ще се моля! Лека нощ, ефенди!

Поканата при пашата се отнасяше не само за мен, а и за Халеф. Амуд Махули също трябваше да се яви. Когато пристигнахме, видяхме, че се касаеше за тържествен прием, на Който присъстваха висшите военни и цивилни служители на пашата. През първия четвърт час беше много официално. Когато чибуците встъпиха в своите права, стана по-задушевно. Пашата ме подкани да разкажа едно-друго от преживелиците ми с Халеф, на което аз си позволих забележката, че шейх Хаджи Халеф Омар е много по-добър разказвач от мен. Дребосъкът беше запленен и изпълни нечуваната задача да развлича един паша с няколко конски опашки по такъв отличен начин, че домакинът в заключение призна усмихнато, че никога не бил отивал да спи заради един разказ толкова късно като днес.

Той се сбогува с всеки от нас поотделно. На нашия поляк, който се беше явил в старата си униформа с отличителни знаци на бинбаши, каза: