Карл Май - Край развалините на Вавилон

Шишкото отговори с една дълбока, пълна с отказ от земните блага въздишка, при което сложи сключените ръце върху мястото, където под защитния слой тлъстина се провеждаше благородният процес храносмилане. А Халеф се настани удобно и започна сказката си с физиономия, от която можеше да се заключи, че ще имаме възможност да чуем един шедьовър на ориенталско красноречие.

И тази възможност ни бе предоставена… с което всичко е ясно казано. Аз вече често съм описвал неговия начин и маниер на изразяване и мога само да уверя, че напълно постигна възнамерявания ефект. Често скачайки, за да придружи думите си с оживена жестикулация, той буквално запленяваше бинбашията, а самият Кепек дотолкова се вживяваше в нещата, че все повече се свличаше от стената, на която се облягаше, и когато Халеф заключи разказа с един емфатичен скок, главата му лежеше на пода.

— Какво опасно, какво удивително събитие! — извика Дозорца. — Не можехме и понятие да си имаме, че ще преживеете нещо такова!

— Аз съм свършен, аз вече не съм на тоя свят! — изплака дебелият. — Вниманието ме погуби, от прехлас ме болят всички крайници! Помощ! Помощ! Хаджи Халеф, изправи ме!

Халеф всячески се постара да откликне на този зов. Когато най-после вдигна на крака зачервилия се като рак от напрежението слуга, този плесна ръце и призна, въртейки от смайване очи:

— Вие сте истински герои! За вас нищо не е прекалено много и прекалено трудно! Значи тоя ревящ лъв Сефира е наистина пленен?

— Да — заяви Халеф гордо. — Всичко е точно така, както го разказах. Тоя ревящ лъв, както го нарече, сега е един стъпкан червей, който повече нищо не може да ви навреди.

— Може би все пак — отвърна бинбашията. — Той е толкова опасен човек, че само от неговия труп не бих се страхувал. Вие въпреки моето предупреждение сте подхванали борба с него, и това е било дръзко, даже безогледно дръзко от ваша страна. Аз се удивлявам, ефенди, на твоя кураж, на съобразителността и хладнокръвието ти и ще съм ти винаги признателен, че си помислил по този начин за мен. Но въпреки това ще мога да бъда спокоен едва когато знам с пълна сигурност, че Сефира вече не е жив!

Когато поисках да отговоря, отвън прозвуча силно хлопане по портичката.

— Някой идва, о, бинбаши — каза Кепек на господаря си. — Иди да погледнеш! Аз толкова каталясах от слушането, че отново трябва да седна.

Той се смъкна пак по стената, а неговият господар покорно се затътри към вратата. Мина доста време, преди да се върне. Водеше… Амуд Махули, комуто бях описал местонахождението на нашето жилище.

— Прощавай, ефенди, че те безпокоя! — поздрави той. — Смятах едва утре да те посетя, но пашата ми повери тези две писма, които трябваше да предам още днес.

Амуд Махули измъкна от джоба две писма и подаде едното на Дозорца, а другото на мен. Адресът до мен гласеше: «Кара Бен Немзи ефенди от Алмания». Нашият домакин беше наречен със своето писмо миралай.

— Това или е някаква грешка, или писмото не е за мен — каза той.

— Не е грешка и писмото е за теб — отвърна Амуд Махули усмихнато. — Аз трябваше да предам един много дълъг, изчерпателен доклад от Осман паша, който сигурно много топло ни е споменал, защото, когато тукашният паша го прочете, стана дваж по-любезен, подаде ми ръка и потвърди повишението ми в чин бинбаши. Той нареди да донесат кафе и лули и аз трябваше да седна при него и да разказвам. После написа тези писма и ме прати насам. Аз прочетох адресите и си позволих да обърна внимание, че е написано миралай вместо бинбаши. Той каза, че Осман паша така бил поискал, утре вечер щял да каже останалото.

Отворихме писмата — съдържаха много учтива покана на акшам таами [309] акшам таами — вечеря, основно време за хранене в Ориента — б. а. при пашата за утре, повече нищо, но все пак достатъчно!

— Поканен на акшам таами! При пашата! И този по-висок чин! — извика старият поляк възбудено. — Какво трябва да означава това?

— Че Осман паша е сдържал думата си към мен — отвърнах аз. — Ти си реабилитиран и нещо повече, върти ми се смътната догадка, че утре ще научиш повишението си в чин полковник.

Дозорца изтърва писмото.

— Възможно ли е? Тогава ще ми липсва само екзекуцията на Сефира, за да се върне в това отношение моето спокойствие, моят мир!

— Екзекуцията на Сефира? — попита Амуд Махули. — Та той е мъртъв!

— Мъртъв? — учудих се. — Аз нищо не знам!

Амуд Махули ми отправи много особен, съучастнически поглед и обясни: