Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Елате в стаята! Преди туй дума няма да изрека!

Тръгна към всекидневната на бинбашията. Този го последва, без нещо да каже. Едва бяхме влезли, и зад нас се изпухтя като от дробовете на човек, търчал два часа в галоп. Пухтенето беше лесно обяснимо — пристигаше дебелият кепек. Тогава Халеф попита бинбашията:

— Спомняш ли си всичко, което обсъждахме?

— Да — увери старият.

— Аз ти казах, че никога не бих влязъл в Бирс Нимруд без камшик. Казах ти също, че ми се ще да бъдехме запрени от Сефира в Бирс. Тогава щеше да видиш как на бърза ръка щяхме да се освободим и в замяна ние да заловим разбойниците. Сещаш ли се?

— Да.

— Какъв размер имаше сумата, която Сефира ти е изнудил навремето?

— Точно два пъти по сто хиляди пиастри — обясни полякът, който все още не можеше да се ориентира в сияещото от радост лице на хаджията.

— Това са пет хиляди персийски тумана?

— Да, вероятно!

— Е, тогава чуй, ние бяхме пленници на Сефира…! Аз бях взел камшика си в кулата…! Ние се освободихме…! Сефира беше пленен от нас, вързан и бит…! А тук са твоите два пъти по сто хиляди пиастри…! Сефира беше принуден да ги върне и ще бъде обесен…! Тъй, ей това е, което исках първо да ти кажа. Ние сме отново тук и ти връщаме клетвата за мълчание и ненапускане на Багдад. Тя вече не важи, защото шайката е разтурена и повече не може да ти навреди!

В този миг зад мен се зачу звук от пльосването на голяма пихтиеста маса. Обърнах се и видях дебелия слуга да лежи на пода, махайки ръце и крака като някоя обърната костенурка. Беше се изтърсил от радостна уплаха. Изправих го, при което трябваше да вложа всичките си сили. Едва беше застанал на крака, той се залюля пихтиевидно към Халеф, изтръгна пакета от ръката му и без да му каже, се заклати с най-голяма бързина към вратата. Тлъстият шмекер искаше преди всичко да отнесе на сигурност nervus rerum [305] nervus rerum (лат.) — същина на работата — б. пр. , на което никой не му и попречи. Неговият господар стоеше пред нас като стълбовидна статуя. Гледаше ни с широко отворени очи.

— Вие… вие значи сте били в… в…? — промълви най-после, без да довърши изречението.

— Да — потвърдих аз с желание. — Всичко е така, както каза Халеф. Ти си имаш отново парите, а Сефира е обезвреден завинаги.

Тогава той се свлече на колене и започна да се моли високо и пламенно. После се изправи и попита… не, поиска да попита, но не стигна дотам, защото вратата се отвори, Кепек подаде глава и доложи:

— Парите бяха много. Аз добре ги скрих.

— Къде? — попита господарят му.

— В кухнята. Мушнах ги там под бахара [306] бахар — ароматична подправка — б. а. , където никой мошеник няма да ги търси и намери. Дай ми петдесет пиастъра, ефенди!

— Петдесет пиастъра! Каква сума! Няма я днес! За какво са ти?

— Трябва да ида да взема кафе и много други неща.

— Аллах, Аллах! Вече отново! Та нали едва вчера купи! Тръгна подир пладне и си дойде едвам вечерта, когато се беше стъмнило!

— О, ефенди, о, бинбаши, пак ли искаш да ме засегнеш с необосновани упреци? Има ли в града макар един-единствен сайис [307] сайис — слуга, бързоходец — б. а. , който да търчи толкоз бързо, както аз обикновено се разсипвам от тичане? Така си губя силата, краката ми треперят от вътрешното вълнение, изтощеното сърце изявява копнеж за някоя седалка на възстановяването и отмората.

— И на бъбренето, което е най-главното!

— Не опечалявай отново това морно сърце. Аз си седя мълчаливо в кафенето, както покойникът лежи в гроба. Вчера напазарих за теб и мен. Знаеш, че за нас е достатъчно простото качество. Но когато човек има у дома си скъпи гости, тогава и покупките стават по-скъпи. Поне в тяхно присъствие не е нужно да ти го обяснявам. Ние ще отпразнуваме тяхното щастливо завръщане и затова трябва да изхарча петдесет пиастъра, по-малко не.

— Но аз днес ги нямам!

— О, нещастие на моя живот, о, изобилие на моите кахъри! Какво ще каже кахведжията [308] кахведжи — съдържател на кафене — б. нем. изд. , ако ида с празни ръце при него! С честта ми е свършено, а доверието на ближните — изгубено!

— Защо?

— Защото му дължа двайсет пиастъра, които заех от него. Необходими ми бяха за едно ново гърне, за чиято покупка моите средства не достигаха.

— Нима едно глинено гърне струва двайсет пиастъра?

— Не. Аз дадох за него петдесет пари, но то ми се строши по път. Трябваше да купя второ, което едно ситнещо магаре ми събори от ръката и разби. Купих трето и отидох в кафенето да се разтуша. При сядането умерих гърнето, а при тежестта на моето тяло съзнаваш, че то стана на чирепи. Това беше изключително болезнено за мен, така че временно трябваше да остана седнал, за да размисля усърдно върху безогледните отломъци на това нещастно гърне. Тогава моят приятел кахведжията ми стори услугата самият да тръгне и купи четвърто гърне. То беше по-голямо и струваше седемдесет пари. Всичките приятели и познати се смилиха над моето нещастие и ми направиха благодетелното предложение да изпият по едно кафе и една лимонада за здравината на четвъртото гърне, на което аз благодарствено се съгласих. От едно кафе и една лимонада при голямото и искрено съчувствие на тези хора станаха по няколко и ето как ти като умен мъж ще приемеш, че се разбира от само себе си, че задлъжнях на кахведжията двайсет пиастъра, които в най-скоро време трябва да му дам, ако не искам моята и твоята чест да пострада за вечни времена.