Карл Май - Замъкът Родриганда

— Можете ли да се закълнете коя е?

Хората се позачудиха на въпроса, но отново отговориха с «да».

— Нека и алкалдът каже коя е.

— Това е контеса Розета де Родриганда и Севиля — увери подканеният.

— Тогава седнете, сеньор, и ми издайте едно служебно удостоверение, че тази доня е графинята! Присъстващите да подпишат документа.

— С каква цел?

— Има личности, които отнеха нейния разум и се домогват до живота й. Аз искам да я спася и ето защо се нуждая от споменатия документ.

Алкалдът имаше намерение да продължи да разпитва, понеже виждаше, че се намира пред вратата на някаква тайна, в която много му се щеше да проникне. Стернау обаче го помоли да побърза и той беше принуден да го стори. Оттук лекарят отиде в стаята, която беше обитавал. Намери я непокътната и в присъствието на алкалда и старейшините опакова нещата, които възнамеряваше да вземе със себе си. Сетне служителите трябваше да го придружат до стаята на графинята, където отново нареди да се опише всичко, което вземаше. С тези мерки се подсигуряваше срещу сетнешни обвинения. От най-голяма важност за него бе кръщелното свидетелство на графинята. Откри документа в бюрото й и го прибра.

Алкалдът отново помоли за отговор, но не получи никакви разяснения. После Стернау нареди да запрегнат в две шейни най-бързите коне, качи се с графинята в едната, а Миндрело в другата и потеглиха. Животните, с които бяха дошли, оставиха в конюшнята на замъка.

Другите останаха да зяпат след двете шейни, докато те престанаха да се виждат, след което се спогледаха. Откъде се бе появил така изневиделица изчезналият навремето Стернау и накъде се бе запътил с графинята? Защо графът и пълномощникът никакви не се виждаха? Отидоха до жилището на Алфонсо и го намериха заключено. Почукаха и като се вслушаха напрегнато, чуха вместо отговор някакво сподавено мучене. Напънаха вратата и намериха граф Алфонсо да лежи вързан в леглото, със запушена уста. Той не знаеше нищо, но когато го освободиха и разбра, че тук е бил Стернау и е отвел със себе си графинята, наметна халата си и побърза да отиде при адвоката.

Неговата врата също бе заключена. Разбиха и нея и завариха Кортейо в същото плачевно състояние. Без да се бавят, двамата организираха преследване, като Алфонсо се качи на коня и се отправи лично към Манреса да предприеме необходимите стъпки.

През това време двете графски шейни пристигнаха в Манреса. Радостта, с която Алимпо и Елвира посрещнаха господарката си, не може да се опише. Те бяха приключили с приготовленията си и можеха веднага да се качат.

— Засега не се притеснявам — обърна се Стернау към Миндрело, — но по-късно…

— Тъкмо за това по-късно не бива да се тревожите, сеньор — отговори храбрият мъж. — Стигнем ли веднъж планината, оставете грижите на мен!

— Докъде ще ни придружите?

— Докъдето пожелаете.

— В такъв случай имаме време за обяснения, сега трябва да побързаме. Аз ще взема графинята и Елвира в моята шейна. Алимпо ще пътува с Вас.

Верните хора се сбогуваха с племенника си и заминаха. Двете шейни напуснаха града от север, когато Алфонсо влезе от юг.

Конете бяха много добри, но в планината снегът ставаше все по-дълбок, пътят все по-непроходим, вследствие на което бързината все повече намаляваше. Привечер животните така се измориха, че пътниците бяха принудени да пренощуват в една усамотена крайпътна страноприемница.

Рано на другата сутрин конете отново бяха впрегнати. Тъжно беше това пътуване за Стернау, тъй като Розета не го познаваше, оставаше равнодушна към всичко и постоянно се молеше. И той като сеньора Елвира се стараеше да привлече вниманието на болната върху някой предмет, но напразно. Беше невъзможно да я накарат да осъзнае настоящето.

По обед се намираха сред Пиренеите. Тук отново се натъкнаха на самотна страноприемница и тъй като бяха твърде изнурени от дълбокия сняг, Стернау реши да спрат за малко. Пътниците влязоха в тясното голо помещение, в което съдържателят освен една огромна печка и парченце сух хляб, друго нищо не можеше да им предложи. За щастие преди отпътуването от Манреса сеньора Елвира се бе погрижила да сложи в шейната не само провизии, но и няколко шишета вино.

Мебелите в тази уединена къща се състояха от няколко стола, сковани от преработено дърво, и дълга груба маса. При влизането на пътниците край нея, редом до съдържателя, седеше един мъж, чийто вид не будеше никакво доверие. Носеше широки кожени панталони, кожени гамаши, опърпана жилетка, закопчана със стари медни монети вместо копчета, и парцалива, смачкана шапка. В пояса му бяха затъкнати два големи пищова и дълъг нож, между коленете си бе облегнал пушка, а край него седеше едно от онези огромни, прилични на мечка пиренейски кучета, с което и трима души не биха се справили. Той се оттегли от новодошлите в един ъгъл, но видимо се изненада, като видя да влиза Миндрело, който се бе позабавил край конете. Контрабандистът също го видя, направи му някакъв таен знак и отново излезе.