Карл Май - Замъкът Родриганда

В следващия миг вече бяха сграбчили ръцете му.

— О, сега всичко, всичко е наред! — тържествуваше сеньора Елвира, ронейки радостни сълзи. — Сега и обичната ни контеса ще бъде отново свободна!

— Да, тя ще бъде свободна! — врече се Стернау. — Свободна и здрава. И горко на отровителя!

Като видя бледия вид на Стернау, почтената Елвира се погрижи да сервира добра закуска и силни напитки на гостите — нещо, което той прие с благодарност.

Веднага обаче забеляза:

— Нямаме много време, сеньор Алимпо, затова ми разкажете накратко какво се е случило!

Алимпо последва поканата. Когато приключи, Стернау рече замислено:

— Контесата се намира във властта на тези хора, срещу които не мога да настъпя открито, докато съм в Испания, понеже избягах от затвора. Искам да отведа графинята от приюта и за тази цел ще отида до Родриганда да взема някои неща, от които имам нужда. Така ставам престъпник по два пункта и трябва да мина границата с контесата още днес.

— Ще отведете графинята? — засия Елвира. — И накъде ще се отправите?

— През границата към Франция, после ще продължа за Германия, моето отечество.

— Сеньор, идвам с Вас! Нали, скъпи ми Алимпо?

— Да, идваме с Вас!

Тези думи бяха изказани решително. Стернау обаче възрази:

— Радвам се на вашата вярност. Действително ще ми е необходима женска грижа за нашата болна графиня, но вие не можете да тръгнете толкова бързо оттук. Имате имущество и вещи.

— При все това ще дойдем, сеньор! — заяви Алимпо. — Кълна се, че няма да напуснем Вас и нашата обична графиня. Къщата, в която живеем, принадлежи на племенника ми. Той няма да ни издаде. По-късно ще продаде нещата и ще ни изпрати парите в Германия.

— Добре — съгласи се Стернау. — Ще тръгнем заедно.

— Благодаря, хиляди пъти благодаря, сеньор! — извика управителят. — Нали, Елвира?

— Да, никога няма да забравим това, сеньор!

— Значи искате да отидете и до Родриганда? — запита Алимпо.

— Да.

— Аз все още притежавам ключ за страничната порта.

— Благодаря! Ще вляза в замъка свободно и открито — заяви гордо Стернау. — Има ли все още някои от старите слуги?

— Повечето са там.

— Добре. Ако имате някакво оръжие, Алимпо, дайте ми го!

— Сеньор Стернау, няма да ви пусна да отидете сам — обади се Миндрело. — Ще ви придружа при всички случаи.

— Хубаво, ще яздим заедно. Нека Алимпо през туй време се приготви за път.

— Да се погрижа ли за кола? — попита кастеланът.

— Не — отговори Стернау. — Сега по всички пътища има много сняг. Имаме нужда от шейни. Аз ще докарам.

— Откъде?

— От замъка Родриганда.

— Сеньор! — стъписа се Алимпо. — Ще се издадете!

— Ха, та аз ще се покажа открито и ще поискам две пътни шейни за контесата. Ще видим дали ще се осмелят да ми откажат. Да вървим, Миндрело!

Стернау тикна в пояса заетия от Алимпо пистолет и двамата напуснаха къщата. Не след дълго летяха по шосето за Лориса. Не беше минал и три четвърти час, когато стигнаха градчето. Миндрело се насочи покрай него към група постройки, които се възправяха усамотено сред заснеженото поле.

— Как ще влезем? — попита Стернау.

— През гробищния зид — гласеше отговорът. Зидът се изправяше пред тях. Беше висок само два метра, тъй че можеха да надникнат отвъд, както си бяха на седлата. Спряха непосредствено до него. Стернау посочи една неподвижна фигура, коленичила между гробовете.

Миндрело погледна нататък и възкликна ужасен:

— За Бога, та това е тя!

— Коя? Да не би графинята?

— И още как! Тя е!

— По това време! В този сняг! Но тя ще измръзне! Ще загине! Все пак задачата ми се облекчава!

Стернау се покатери на зида направо от седлото и скочи от другата страна. Сетне закрачи към фигурата. Видя ли го тя? Чу ли приближаването му? Не. Стоеше на колене между гробовете в дълбокия, замръзнал отгоре сняг и се молеше. Стернау веднага разпозна Розета, въпреки хлътналите очи и страни, въпреки мъртвешката бледнина, която се очертаваше на светлината на звездите.

— Розета! — произнесе с треперещ глас.

Не го чу. Тогава той коленичи до нея и я прегърна, после я целуна и започна да я нарича с най-нежни имена, ала тя остана безмълвна и равнодушна. Сърцето му тупаше лудо от безкрайната мъка. Без да губи време в колебания, взе Розета на ръце и я понесе към зида. Подаде я на Миндрело, сетне скочи отвъд и я взе при себе си на коня.

Двамата ездачи се понесоха с най-голяма бързина по пътя за Родриганда и скоро стигнаха селото. Във вентата все още се забелязваше светлина. Стернау насочи коня към малкото прозорче, от което тя се процеждаше, и почука. Не след дълго то се отвори предпазливо и на светлината на лампата се появи една глава, покрита с доста голяма нощна шапчица.