Карл Май - Замъкът Родриганда

— Мога ли да попитам, сеньор, как е контесата? — обади се човекът с испанските дрехи.

— Доволен съм. За няколко дни ще бъде физически възстановена.

— А душевно? Още нищо ли не сте постигнал? По лицето на исполина пробягна сянка.

— Не, не смея да приложа никакви средства, преди да е закрепнала напълно. Но това ще изчака до завръщането й в родината. А сега по нашата задача! Изпратих ви напред да не изпускате фара от очи. Графът при Габрийон ли е още?

— Сигурно! Вярно, лично не съм го виждал, но фактът, че Габрийон продължава да пропъжда посетителите, което по-рано не е правил, говори, че крие нещо.

— Добре, в такъв случай знам какво да правя! Първо ще отидем при мера!

— А после?

— После с негова помощ ще отведем графа от фара и ще заминем за Париж, където ще се възстановява заедно с дъщеря си.

Кмета намериха в работния му кабинет и бяха любезно посрещнати.

— С какво мога да ви бъда полезен, мосю?

— С една малка информация, мосю — каза Стернау. — Кой е запретил достъпа до фара?

— Доколкото знам никой — гласеше отговорът.

— Доколкото знаете? Поради характера на Вашата служба, мосю мер, смятах, че Вие сте човекът, който най-напред би трябвало да го знае.

— Но кой е говорил за забрана?

— Пазачът! — намеси се Миндрело.

— А-а, Габрийон! Той действително си е своего рода мизантроп. Изглежда е най-добре, когато го оставят на мира. Не обича да му пречат, мосю.

— Какво може да се попречи на човек — възрази Стернау, — който не прави нищо друго, освен привечер да пали светлината, а сутрин да я гаси? Впрочем в кулата пребивава един възрастен мосю, чийто дух изглежда разстроен. Кой е този човек?

— Роднина на Габрийон.

— Как се казва и откъде е?

— Как се казва? — попита служителят смутено. — Да! Хмм! Казва се… трябва да призная, че не знам. Вярно, Габрийон ми докладва, но не ми е представил някакъв документ.

— Аз мислех, че всеки доклад изисква легитимиране на съответния документ.

— Да, хм, действително! Ще се постарая да изправя пропуска. Когато човек има много работа, никак не е чудно да изтърве някоя подобна дреболия.

— Всъщност нашата визита не се ограничава само до тази информация. Нещата имат много по-сериозен облик. Молим да ни осигурите официалната си помощ във връзка с един криминален случай.

— Криминален? — попита кметът, като ги изгледа изпитателно. — За престъпление ли се касае?

— Да. Позволете да ви разкажа най-главното! Испанският граф Мануел де Родриганда и Севиля внезапно изгуби разсъдъка си и аз като негов лекар констатирах, че причината е известна доза Pohon Upas, дадена му с престъпна цел. Намеренията на престъпниците бяха — графът да умре или загуби самосъзнанието си, за да встъпят в наследство. Аз се заех с лечението му и щях да го излекувам, ала една сутрин той изчезна. По-късно в близката пропаст бе намерен един труп. Въпросните хора идентифицираха в него графа, докато аз твърдях, че тялото е на друг човек. Лицата, за които говоря, бяха много могъщи. Моите показания не бяха взети под внимание и трупът бе положен в семейната гробница като графския.

— Parbleu [25] (фр.) — Дявол да го вземе! Б. пр. ! Та това е цял криминален роман! А аз какво мога да сторя като френски мер за престъпление, извършено в Испания?

— Това, което ви разказах, мосю, не ви касае, то беше само въведението. Убеден бях, че е подхвърлен друг труп, а безумният граф — отвлечен. По добра воля на съдбата ми се удаде да открия неговите дири. Довели са го във Франция и е държан като затворник.

— Mon Dieu [26] (фр.) — Боже мой! ! Тая работа наистина донякъде ни засяга! Но защо идвате точно при мен?

— Защото скривалището се намира на служебната ви територия.

— Diable [27] (фр.) — Дявол ! Незабавно ще взема мерки! Къде е местонахождението на графа?

— Във фара.

Кметът подскочи.

— Невъзможно!

— И все пак! Можете да изпаднете в доста неприятно положение, мосю! Приел сте някакъв умопобъркан, без да питате за документите му. Болният, когото Габрийон представя за свой сродник, е граф Мануел де Родриганда.

Челото на мера се изпоти от страх.

— Ужасно наистина! — произнесе той. — Ще разпитам Габрийон! Но, мосю, в състояние ли сте да докажете, че онзи човек действително е графът?

— Да. Когато го е обхванала лудостта, той изцяло е загубил паметта си, такова е въздействието на отровата. Съхранил е само един спомен. При него се е намирал кастеланът му Алимпо — и това е запомнил. Смята себе си за онзи слуга и единствените думи, които постоянно повтаря, са: «Аз съм верният Алимпо!» Ще признаете, че едва ли би могъл да съществува друг безумец, който да има мономанията да повтаря същите думи. Следователно те са сигурен отличителен знак.