Карл Май - Замъкът Родриганда

Контрабандистът не можа да изрече «три», понеже корехидорът скочи към прозореца, разтвори го с трясък и изрева:

— Хвърлете пушките!

Като чуха заповедта на предводителя си, полицаите отправиха удивени погледи към страноприемницата.

— В името на волята Божия, хвърлете оръжията! — повтори той.

— Но защо! — запита някой отвън.

— Защото ние тук сме пленници — извести. — Цялата къща гъмжи от контрабандисти, които ще ви изпозастрелят, ако не се подчините.

На подчинените, изглежда, не им се вярваше. Тогава външната врата се отвори шумно и двадесетина контрабандисти изскочиха навън с насочени към тях пушки.

— Предайте се! Предайте се! — молеше уплашеният корехидор.

— Срещу свободно оттегляне? — попита някой предпазливо.

— Да.

Загубили самоувереността си, полицаите оставиха оръжията, предадоха конете и се оттеглиха. Но когато и корехидорът поиска да се отдалечи, контрабандистът го спря.

— Почакай, приятелче! — рече той. — Имам още да говоря с теб.

— Че за какво пък?

— Скоро ще разбереш. — И като се обърна към Стернау, попита:

— Както изглежда, не сте много доволен от корехидора?

— Така е — потвърди лекарят. — Преди време той дойде при мен с цел да ме заведе при една дама, ала вместо туй, ме отведе в затвора на Барселона, където лежах невинен няколко месеца.

— За тая работа ще си понесе наказанието! Отбройте му петдесет удара по гърба!

Корехидорът бе помъкнат навън и скоро се чуха неистовите му крясъци. Чиновникът едва ли си бе представял, че вместо арестант, ще получи петдесет удара с пръчка.

Миндрело влезе едва сега. Той предпазливо се бе държал в сянка. Стернау поиска да се отблагодари на контрабандистите, ала те категорично отклониха всякаква благодарност и възнаграждение.

Приблизително във върха на правия ъгъл, който образува френското крайбрежие източно и южно на залива Сен Мало, се врязва в сушата бухтата Мон Сен Мишел. На половин час път от брега се намира малкото градче Авранш, разположено малко встрани от морето върху издигащата се над морския бряг хълмиста верига.

На една от височините на бухтата Мон Сен Мишел се изправяше един от онези дръзко построени фарове, които предпазваха корабите от опасните брегове на Нормандия. Пазачът на фара се казваше Габрийон. Той рядко общуваше с хора и минаваше за чудак. Нямаше нито съпруга, нито дете. С него съжителстваше на фара само една стара глуха жена, която излизаше за съвсем кратко време — колкото да получи мизерната заплата на Габрийон и напазарува сетне някои продукти за малкото си домакинство.

Преди време се случваше чужденци или местни жители да посетят фара, за да се насладят от височината му на гледката, която предлага неизменният във вечността и същевременно толкова променлив океан. Но от известно време насам Габрийон се отнасяше така грубо с такива посетители, че на хората отмираше желанието да дойдат повторно. Опитите да се разбере причината за това отношение не дадоха резултат. Само неколцина рибари твърдяха, че нощем са забелязвали на балюстрадата, опасваща осветителното помещение, някаква мършава фигура, която изговаряла плачливо няколко думи на испански или друг подобен език.

Ето защо сред суеверните крайбрежни жители започна да се шири мълвата, че пазачът Габрийон е влязъл в съюз с дявола или други тъмни сили и го отбягваха повече отпреди. Само мерът [24] (фр. mair) — кмет — Б. нем. изд. на града мислеше другояче, защото Габрийон беше отишъл при него и по свойствения си недодялан начин го бе уведомил, че е приютил един далечен стар роднина, който не е много добре с главата. Нямаше как Габрийон да избегне това обяснение, а мерът си мълчеше, понеже го забавляваше мисълта хората да превръщат смахнатия роднина в дявол.

Беше хубав зимен следобед. Предишният ден беше малко ветровит и морето все още бе доста развълнувано. Но въздухът бе чист и човек можеше да види далеч навътре в морето чайките, стрелкащи се над гребените на вълните. Крилете им проблясваха под слънчевите лъчи, а когато във въздуха се понесеше ширококрилият албатрос, бялото му оперение искреше като светло сребро сред тъмните криле.

На гарата на Авранш пристигна влакът от Париж. Сред пътниците се намираше и един висок плещест господин, който се огледа търсещо на перона. В следващия миг към него пристъпи мъж, по чието облекло веднага се разпознаваше испанецът. След кратък поздрав поеха през чакалнята.