Карл Май - Бенито Хуарес

Султанът подскочи от престола и възкликна:

— Значи е бяла християнка, неверница! Една европейска робиня по онези места се считаше за най-скъпоценната стока, която едва ли би могла да се заплати.

— Да! — кимна в знак на съгласие емир Арафат. — Тя е християнска робиня.

— Много ли е бяла?

— Като избеляла от слънцето слонова кост.

— Красива?

— Няма хурия в рая, с която да бъде сравнена.

— Дребна?

— Не, израсла е висока и стройна като палма, отрупана със златисти плодове.

Виждаше се как ламтежът на Ахмед става все по-голям.

— Опиши ми я! — повели той. — Какви са ръцете й?

— Малки и нежни като на дете, а ноктите блестят като венчелистчета на трендафил и като първия светлик на утринната зора.

— А устата?

— Устните й са гранати, между които като бисери сияят зъбите. Онзи, който целува робинята, рискува да забрави живота, света, самия себе си.

— Аллах, ти си я целувал! — викна ревниво султанът, сякаш въпросната робиня вече бе притежание на неговия харем.

Арафат едва успя да потисне една усмивка на задоволство. Не бе трудно да проумее, че стоката му ще бъде продадена на много висока цена.

— Заблуждаваш се — отвърна той. — Никой мъж още не е докосвал устните на тази девойка.

— Със сигурност ли го знаеш?

— Да. Кой ще поиска да я целуне, след като не може да говори с нея?

— Аллах! Да не би да е няма и глуха?

— Не. Речта й звучи по-скоро като песента на бюлбюл [4] Бюлбюл — славей. — Б. пр.) , ала говори на език, който никой не разбира.

— Що за език е той?

— Знам ли, никога не съм чувал такива думи. Слушал съм как говорят араби, сомалийци, харарци, индуси, малайци, турци, французи, англичани, персийци, но езикът на никой от тях не е като на тази девойка.

— Откъде я имаш?

— Бях в Цейлон и срещнах там един китайски търговец на момичета. Видях робинята и реших да ти я доставя, макар и да дадох висока цена за нея.

— Тогава иди я доведи и донеси и другите стоки! Арафат се отдалечи с хората си, за да приведе в изпълнение повелята на владетеля. Междувременно револверите бяха окачени на показ в тронната зала. А когато и останалите присъстващи се оттеглиха по заповед на султана, той се нахвърли алчно върху подаръците и собственоръчно ги отнесе в съкровищницата. Вестта, че е пристигнал търговски керван, подмами жителите на Харар да се измъкнат от къщите си, но площадът пред палата все пак си остана пуст. Та нали хората знаеха, че първо той трябва да направи покупките си и едва тогава идваше ред на другите. Всяко натрапничество щеше да коства живота на човека.

Не след дълго емирът влезе през портата с камилите и хората си, мина по калдъръмените улички и спря пред палата. Животните бяха освободени от бремето, с изключение на онова, на чийто гръб бе носилката. Хората разстлаха по земята големи килими и изложиха стоките. Султан Ахмед дойде да ги разгледа. Беше сам, пък и кой ли смееше да присъства, докато той правеше избора си.

— Къде е робинята? — беше първият му въпрос.

— Там, в носилката — отвърна Арафат.

— Искам да я видя.

Търговецът поклати глава.

— Първо неодушевената стока, после живата.

Ахмед направи гневна физиономия и отвърна остро:

— Тук, в Харар, аз съм господарят. Всеки е длъжен да ми се подчинява. Искам да я видя!

— На моите неща аз съм си господар, — рече Арафат спокойно. — Който купи повече стока, ще има възможност да види и робинята, иначе не. Ако няма да мога да правя с имуществото си каквото поискам, хващам си пътя.

— А ако те задържа? — заплаши султанът.

— Да ме задържиш? Да ме затвориш? Мен? — извика Арафат, отстъпвайки крачка назад.

— Да, теб!

— Хиляди са сомалийците и арабите, които ще дойдат да ме освободят.

— Ще им се удаде единствено да видят твоя труп. Отвори носилката!

— По-късно!

— В такъв случай ще ти докажа, че аз съм господарят!

Ахмед закрачи към носилката. Тогава емирът му препречи пътя и викна заплашително:

— Зная, че тук си по-силен от мен. Не бива да ти посягам, но мога да правя с имуществото си каквото ми отърва. В момента, в който отвориш носилката и погледът ти падне върху робинята, ще й пратя един куршум в главата.

Арафат измъкна един пищов и запъна петлето. Султанът разбра, че се говори сериозно и отстъпи.

— Нека бъде волята ти, но те предупреждавам, поставиш ли още веднъж снизхождението ми на изпитание, ще има да се каеш! Покажи нещата си!

Ахмед бе твърде зает с мисли по момичето, за да отдели голямо внимание на стоките. Той приключи на бърза ръка с избора си без много да се пазари какъвто иначе бе навикът му. Само когато се появиха двете двуцевки, купи ги на висока цена заедно с всички муниции. Сумата, която трябваше да заплати, беше значителна, но не бе уредена веднага, та нали и емирът щеше да вземе едно-друго от него, така, че сметката щяха да уравнят накрая.