Карл Май - Бенито Хуарес

Човешкият живот прилича на море с неговите неспокойни, вечно пораждащи се вълни. Милиони и милиони променливи фигури възникват от водния масив, за да се появят на повърхността в продължение на един-единствен кратък миг и отново изчезват… къде? Знае ли някой? Застанал на брега, наблюдателят отправя хиляди въпроси към съдбата, ала до ухото му не достига и думица. Съдбата говори и отвръща не с думи, а с дела. Развитието продължава своя безспирен ход и смъртният се вижда осъден да изчаква жадуваните събития с търпение, граничещо едва ли не с безсилието. Нито един час, нито една минута, нито една секунда не може да настъпи по-рано и никое деяние не дава своите плодове преди времето, предписано от Извечните закони.

Често човек стои пред някое произшествие с привидно съдбоносни последици, но дни и години минават и вече започва да му се струва, като че съществуващите причини са изгубили своята двигателна сила. Миналото сякаш е останало без последствия, а незнайните нишки на живота са загубили своята обтегнатост. Не се чува звук, не се вижда резултат и слабият човек е почти готов да се усъмни в справедливостта на Провидението. Ала Провидението следва неотклонно своя величествен неведом път и точно, когато той най-малко очаква, то се намесва в събитията със съкрушителен пестник и смаяният от възторг човек осъзнава, че до дъното на морето на живота водят ниши, които сега изплават на повърхността и се сплитат на възел, развързването на който се предоставя в негова власт.

Така беше и със съдбите, чиито нишки се събираха в Райнсвалден. Минаха месеци, години без да се чуе нищо за скъпите същества, тръгнали по широкия свят. Те бяха и си оставаха безследно изчезнали. Макар и неохотно хората ги признаха за загинали и над Райнсвалден натегна атмосфера на дълбока и неподправена печал.

Когато всички, и най-обстойните издирвания, останаха безрезултатните се видяха принудени да се примирят с неизбежното. Болката беше голяма и можеше да се смекчи единствено с времето, лекуващо като балсам. Лицата изразяваха тихо отказване от радостите на живота. Вече не се оплакваха, но дълбоко в душата си съхраняваха жив спомен за безследно изчезналите и не смееха да признаят, че все пак не са съвсем изгубили надежда.

Така изтекоха нови девет години и хората вече пишеха 1866, преди за поредицата събития, която изглеждаше приключена, да настъпи най-сетне едно продължение.

До западния бряг на Аденския залив, свързващ Червено море с Индийски океан, е разположена една страна, която дълго време минаваше за нещо като прочутото Тамбукту или легендарното Ел Дорадо. Най-дръзките пътешественици напразно бяха опитвали да я издирят и едва през 1866 британският офицер Ричард Бъртън бе успял да проникне дотам и да донесе сведения за тази изолирана държава.

Навярно е имало чужденци, дори европейци, които са стъпвали в Харар, но не са съумявали да изнесат сведения за тамошните условия, защото никои не се е връщал — всички са ставали роби.

Наистина по инициатива на англичаните, по-точно по настояване на благородния лорд Уилбърфорс, бе постигнато всеобщо споразумение на народите за забрана за търговията с роби. Бойните кораби на всички страни имаха не само правото, но дори и задължението да секвестират робските кораби, да освобождават пленниците и да бесят екипажа от капитана до юнгата. Но десетилетия наред само тези мерки не дадоха решаващ резултат. Имаше страни, в които търговията с роби продължаваше да цъфти. В средата на деветнайсти век например всеки посетител на Константинопол можеше да констатира, че там все още има къщи, в които се купуваха хора от всякакъв цвят. Особено доходен беше ловът на роби в местностите край Нил и териториите, разположени край Червено море и по източното крайбрежие на Африка. Към тях спадаше и Харар.

Харар не лежи непосредствено на брега. Тя може да се достигне от морските пристанища Сайла и Бербера, като се пътува през страната на сомалийците. Последните принадлежат към най-красивите представители на черната раса, горд и войнствен народ са и живеят във вечна вражда с всички свои съседи, тъй че пътуването между Харар и морския бряг е свързано с големи опасности. По тази причина много рядко се удава на някой роб да избяга от Харар и да достигне спасителното море.

Там, където Сомалийската пустиня започва да се издига на запад, сиреч към вътрешността на страната, а стърчащите досега голи скали и жълт пясък тук-таме отново показват признаци на растителност, под залязващото слънце се движеше един керван.