Карл Май: Бенито Хуарес

— Кога стана това?

— Преди четиринайсет дни.

— А-а, затова не съм ви видял. Три седмици аз отсъствах, трябваше да работя на една кафеена плантация на султана. Но какво сторихте, та ви тикнаха в затвора?

— Още с пристигането си получих заповед да стана мохамеданин.

— И при мен случаят е същият, ала аз винаги се противопоставях.

— Аз също. Подложиха ме на изтезания, но понеже и сетне отказах да се позова на Мохамед, бях хвърлен в тая дупка.

Миндрело замълча. Вероятно очакваше отговор, но такъв не последва. Старият беше потънал в мисли, чутото бе толкова много, че му даде ключа за загадката, която до този момент бе за него неразрешима. Ако разтълкуваше нещата като Божия промисъл, неизбежно се налагаше надеждата, че ще бъде избавен от смъртта и дългогодишното робство. Неволно той бе сключил молитвено ръце и се бе отпуснал на колене. Миндрело не виждаше нищо, но го почувства и цялата му душа се присъедини към молитвата на графа. Възникналата дълга пауза бе нарушена от бившия контрабандист.

— Нека дойдем на себе си и проявим мъжество, дон Фернандо. Бог е милостив, той ще ни помогне, но само чрез самите нас!

— Да, имате право — потвърди заговореният, надигайки се от земята. — Да се посъветваме хладнокръвно по какъв начин можем да се измъкнем.

Като премислиха в детайли бягството, стигнаха до извода, че то е възможно само от килията на Миндрело. Онзи се провикна:

— Дали да не започнем веднага?

— О, с най-голямо удоволствие! Но за жалост за днес е твърде късно. Ще открият бягството ни рано-рано заранта и ще се спуснат по петите ни. Тогава наистина сме загубени.

— Добре, ще се помиря, дон Фернандо. Но едно все пак можем да сторим още сега. Бихме могли да опитаме дали ще се справим с камъка, който затваря моята килия.

— Тук действително сте прав. Удаде ли ни се, съзнанието, че сме в състояние да напуснем зандана, ще ни успокои. А не успеем ли, ще знаем, че трябва да търсим друг път за бягство.

— Хайде тогава да се прехвърлим в моята килия. Испанецът се заизкачва като гимнастик по стената и графът го последва. Без особен труд преминаха през отвора в другата килия. Тя имаше, както дон Фернандо се убеди, същата ширина и дълбочина като неговата. Значи и тук човек можеше да се изкатери по метода на коминочистачите.

Миндрело започна подем нагоре, прилепил гръб към единия зид и крака към другия. Дон Фернандо го последва по-бързо, отколкото се очакваше при неговата възраст. На метър и половина от земята килията правеше чупка встрани. Зидарията тръгваше полегато и пространството малко се разширяваше. Двамата достигнаха каменната плоча, затваряща пътя към свободата, без да са се уморили много.

— Сега се решава, дон Фернандо — рече Миндрело. — Елате насам и да опитаме!

Те се сместиха един до друг и, тъй като стената се издигаше под ъгъл около четиридесет и пет градуса, имаха стабилна опора и бяха в състояние да употребят значителна част от силата си за преместване на плочата. Изпървом им се стори тежка, но при втория напън я помръднаха и отместиха малко настрани, така, че се образува пролука, през която съгледаха звездното небе.

— Слава на Господа и на вей светии, слава! — пророни старият. — Тук нахлува свеж въздух, вместо убийственото зловоние там долу. Струва ми се, че звездите озаряват успеха на нашето начинание. Умеете ли да познавате часа по тях?

— Да. Минава полунощ.

— Значи е твърде късно да се залавяме за нашата работа. Колко е тихо и безмълвно наоколо. Харар е потънал в дълбока тишина. Там отсреща при хаджи Амандан още стоят торбите с фурми, които днес получи. Различавам ги въпреки тъмнината.

— Торби с фурми? — оживи се испанецът. — Ех, да можеше човек да отскочи и вземе малко! Не съм ял нищичко цял ден.

Очите на стареца опипаха изпитателно видимата зона. След известно време додаде:

— Вярно, че това желание би могло да се нарече неблагоразумие, ала от друга страна трябва и да помислим, че утре ще се нуждаем от всичките си сили. При мен жаждата е по-силна от глада, а знам, че под стряхата на хаджията виси един мех пълен с вода. Да рискуваме ли, Миндрело?

— Защо не? Кой ще ни забележи?

— Добре! Да избутаме изцяло камъка, но после ще пълзим, за да сме сигурни, че никой няма да ни види.

— За по-сигурно ще взема ножа си.

— Охо, имате нож?

— Да, преди време ми провървя да задигна един незабелязано.

Миндрело слезе и скоро се завърна, стиснал ножа между зъбите. Те напрегнаха повторно сили и отместиха плочата настрани. Вече можеха да се измъкнат навън. Легнаха на земята и запълзяха към постройката, под чиято стряха бяха наредени торбите с фурми. Над тях висеше мехът, за който бе споменал графът. Той се приближи и поиска да пие, ала събратът му по неволя го хвана за ръката.