Карл Май: Бенито Хуарес

Той се състоеше от тежко натоварени камили и добре въоръжени мъже, почернели до тъмно — отчасти загорели от палещото слънце, отчасти мургави по природа. Въоръжението им включваше дълги фитилни арабски пушки, бойни боздугани от тиково и абаносово дърво и лъкове, с които изпращаха опасните си стрели. Освен туй всеки бе затъкнал в пояса си дълъг, остър нож.

Камилите не вървяха свободно. Бяха вързани една за друга, като оглавникът на всяко животно бе прикрепен за опашния ремък на предходното. Всички носеха тежко натоварени самари, с изключение на една, на чийто висок гръб се виждаше ату-ша [1] Носилка. (Б.a.) , затворена от четирите страни със завеси от тънък плат за свободно пропускане на въздуха. Вероятно вътре се намираше женско същество, до чийто лик не биваше да има достъп неканеният.

Редом с тази камила яздеше на силно бяло муле предводителят на кервана. Той носеше дълъг бурнус и тюрбан със същия цвят. Оръжията му бяха като на другите, само дето дръжката на ножа, прикладът и ложата на пушката бяха обковани със сребро. Докато яздеше до камилата начело на шествието, острите му очи се взираха изпитателно към западния хоризонт. По едно време опъна поводите на мулето и се обърна към един от хората си:

— Осман, виждаш ли планинската теснина там отпред? Повиканият отговори смирено:

— Виждам я, о, ефенди.

— Там ще лагеруваме тази нощ — рече повелителят. — Ти вече си бил с мен в Харар. Ориентираш ли се все още в местностите?

— Твърде добре, о, емир.

— Хубаво. От теснината не е кой знае колко далеч до село Елаода, а оттам има само един час път до седалището на султан Ахмед. Ще се отправиш нататък, за да му докладваш, че утре заран ще бъда при него! — Човекът се подчини. Докато развързваше оглавника, с който животното му бе вързано в редицата за другото, попита тихо със знак към носилката, така че само емирът да може да го чуе:

— Да кажа ли на султана какво водим?

— Кажи му, че носим тюл, коприна, месинг, медни листове, ножове, барут, захар и хартия! Искам да разменя стоката за Оглуша — тютюн, слонова кост, масло и шафран. Но за робинята няма да споменаваш още нито дума!

— Да взема ли със себе си налога?

— Не. Султанът никога не се насища. Ако още отсега му пратя налога, по-късно ще ми поиска нови дарове.

Осман смушка камилата и тя се понесе на дългите си крака в най-бърз бяг. После керванът се насочи към теснината, упомената от емира. Когато ездачите слязоха от животните, наближаваше мигът слънчевият диск да докосне хоризонта. В онези райони това става някъде към шест часа и е времето, предписано от пророк Мохамед за Вечерна молитва.

Вярно, че бедуините повече или по-малко са до един разбойници, ала от друга страна са много религиозни и считат за най-голям грях някой да пропусне молитва. Ето защо членовете на кервана веднага се събраха и коленичиха да се молят. За целта е предписано обредно измиване. Но тъй като вода липсваше по тези места, те си служеха с пясък, оставяйки го да изтича между пръстите, сякаш беше вода.

Едва след като свършиха, камилите бяха освободени от товара, след което мъжете насядаха по земята да се отморят от дългата, продължителна езда. Неколцина бяха свалили носилката от камилата. Но създанието, което се намираше вътре, не се появи. Навярно имаше заповед да не напуска носилката и да спи вътре.

Емирът взе няколко от фурмите, които съставляваха неговата вечеря и наля малко вода от един мех в кожена чаша. Приближи се до носилката, дръпна донейде завесата и запита полугласно:

— Искаш ли да ядеш и пиеш?

Не последва отговор, но една ръка се протегна и прие плодовете и водата.

— Аллах е велик, ала моят ум не е на мястото си — промърмори той. — Все ще забравя, че тя не разбира нашия език.

Сетне пое празната вече чаша и се върна на мястото си. По негов безгласен знак се надигнаха няколко мъже и взеха пушките си. Отдалечиха се от лагера, за да го пазят както от евентуално нападение на врагове, така и да не избяга пленницата. След късо време всички бяха потънали в най-дълбок сън.

През това време Осман отдавна бе стигнал и подминал селото, без някой да го спре и препускаше към Харар. Когато пристигна, беше минал едва час, откак бе напуснал своя господар. След залез слънце портите на града се затваряха и никой не можеше да влиза или да го напуска без специално разрешение на султана. Осман похлопа, но трябваше да повтори неколкократно ритуала, преди да се появи вратарят.

— Кой е там? — запита той.