Карл Май: Бенито Хуарес

Ахмед сви постник и изрева яростно:

— Ще наредя да те хвърлят в най-дълбоката килия на зандана!

— Стори го! — рече робът, без да пада духом. — Аз искам да умра, копнея за смъртта. Тогава ще свършат моите страдания и ще намеря най-сетне мир и покой.

— Добре! Ти сам си го пожела! Отведете го в най-противната тъмница, която може да се намери!

При тази повеля на султана палачът улови стария и го изведе. Навън се присъединиха още неколцина и го помъкнаха към сградата на затвора. При отварянето на вратата насреща им бликна неописуема смрад, задрънчаха вериги, затворниците се завайкаха. Палачът и хората му не бяха взели светлина и робът не можеше да види нищо. Той бе отведен до един ъгъл, където придружителите му повдигнаха един тежък камък, след което джелатът го бутна с удар.

— Слизай, християнско куче! — захили се той. — До два дни ще бъдеш излапан!

Старият пропадна в някаква дупка, навярно два пъти по-дълбока от неговия ръст. Той удари лицето си в стената и силно се нарани, но нема време да си обърне внимание, защото едва бе чул камъкът да ляга върху неговия гроб и ето че почувства някакви животни да скачат около него и да хапят голите му крака.

— Боже мой, нима наистина ще бъда жив изяден! — извика той ужасено.

Това бяха плъхове, кой знае от колко време гладували и сега получиха нова жертва. Нещастникът ги отръска от себе си и започна да ги тъпче с крака. Сграбчваше ги с ръце, душеше ги, ала стотиците ухапвания по краката му причиняваха страшни болки. Килията, в която бе захвърлен, едва ли имаше повече от метър ширина, а дълбочината й бе някъде към три и половина метра. Той опря здраво гръб към единия зид и крака към отсрещния и опита да се изкачи по метода на коминочистачите. Успя. При придвижването му нагоре един камък от зида се разхлаби от натиска, който упражняваше и падна на земята. Няколко цвъркащи звуци дадоха да се разбере, че камъкът е пречукал някой и друг плъх.

— Ах, слава Богу! — възкликна затворникът зарадван. — Ето ти и оръжие!

Той отново се спусна долу, сграбчи камъка и заудря с него по земята наоколо. Плъховете тутакси го наваляха, получи многобройни ухапвания, ала той продължи да ги трепе методично един след друг, докато престана да мърда и последният. При опипванията наоколо, ръката му се натъкна на някакъв кръгъл, кух предмет. Изкрещя ужасен — беше хванал мъртвешки череп.

— Такава ще бъде и моята съдба! — произнесе той. — Господи, о, Господи, какво съм сторил, та да заслужавам такъв край! Проклет да е Кортейо, проклет да е Ландола!

Беше застанал в мрака на килията си, отправил пестници нагоре. В същия миг трепна от уплаха, защото някъде над него прозвуча глас:

— Ландола? Да, нека е проклет за вечни времена!

В гласа се долавяше толкова ярост, че робът потръпна.

— Какво беше това? — попита той. — Кой си ти, дето говориш по тези места испански, езикът на моята родина?

— Първо ти кажи кой си — отекна надолу, — ти, който изби дупка в зида на килията ми!

— Аз съм испанец от Мексико — отговори робът. — Името ми е Фернандо де Родриганда.

— Santa Madonna! — прокънтя гласът. — Дон Фернандо, братът на граф Мануел де Родриганда?

— Valgame Dios! Вие говорите за моя брат Мануел! Нима го познавате?

— Дали го познавам? Ами че аз бях…, но чакай! Изобщо не е възможно вие да сте дон Фернандо. Та той е мъртъв от години!

— А аз ви казвам, че не е мъртъв, макар и да бе обявен за покойник. Истината е, че бе отвлечен от Ландола и продаден тук.

— Сеньор, това, което ми разказвате, звучи като приказка и почти не мога да го повярвам. Но като поразмисля, не ми се струва невъзможно. Та нали и дон Мануел… За това обаче по-късно! Ще сляза при вас, дон Фернандо. Може би ще ми се удаде с ваша помощ да отстраня още един камък. Сетне отворът ще е достатъчно голям да мина отвъд. Ще ми помогнете ли, дон Фернандо?

— На драго сърце. Веднага се качвам.

Старият запълзя по тесните стени нагоре и с обединени усилия двамата затворници успяха да отместят втори камък. Сега дупката беше достатъчно широка да се провре един не особено пълен човек.

— Слизайте, дон Фернандо! Идвам след вас — рече другият.

— Само да не ни заварят заедно! — предупреди старецът.

— Няма кой да ни открие. Ние сме обречени да умрем от глад или да бъдем изядени от плъховете, така че ще ни оставят сами. А и да посетят някой от двама ни, достатъчно тъмно е да се пропълзи незабелязано през отвора. Ние трябва да поговорим. Идвам.

Старият се смъкна отново долу и другият го последва. Килията беше толкова тясна, че двамата стояха гърди до гърди, но това не ги безпокоеше. Напротив, графът бе изпълнен с блаженство, че има човек край себе си, в чието лице очакваше да намери приятел. Онзи го улови за двете ръце и пробъбра: