Карл Май - Бенито Хуарес

— Мексиканка? Сеньорита, аз не бива да издавам чувствата си, понеже сме наблюдавани от зорките очи на тиранина, но казвам ви, много усилия ми коства да прикрия вълнението, което изпитвам. Та чуйте само, аз също съм мексиканец.

— Santa Madonna! Но тогава, аз сигурно не се мамя. Когато светлината от прозореца падна върху лицето ви, то ми се стори познато, също както и гласът ви, когато го чух. Нали вие сте нашият любим, обичан дон Фернандо де Родриганда?

Вече беше свръх човешките възможности да остане хладнокръвен, но как да е му се удаде. Въпреки това гласът му трепереше от възбуждение, когато запита:

— Нима ме познавате, сеньорита? А вие коя сте?

— Аз съм Ема Арбелец, дъщерята на вашия арендатор Педро Арбелец.

Настъпи пауза, по време на която не се чуваше никакъв звук, но през тази пауза порой от чувства нахлуха в сърцата на двамата пленници, на които бе съдено да се срещнат по такъв странен начин. Графът нямаше възможност да види лицето на Ема, но усети как при последните думи гласът й се прекърши. Сигурно и на него щяха да се появят сълзи в очите, ако султанът не се бе обърнал в този момент грубо към него:

— Както чувам, ти разбираш нейния език. Какъв е той?

— Говорят го в страна, която тук никой не знае.

— Как се казва?

— Мексико — рече преднамерено старият. Може би беше известно, че Миндрело е испанец и тогава имаше вероятност султанът отново да обрече Фернандо на смърт.

— Такова име не познавам. Трябва да е някоя малка мизерна държавица.

— Напротив, дори е много голяма. Във физиономията на Ахмед се четеше съмнение. Той никога не беше чувал името Мексико.

— Какво казва робинята? — попита той.

— Радостна е, че си я купил ти.

Лицето на владетеля се разведри и той продължи да се осведомява:

— От какъв произход е?

— Нейният баща е един от най-знатните мъже в страната.

— Това ми е ясно, защото тя е много красива. По-красива е от цветята и по-лъчезарна от слънцето. Как е попаднала в ръцете на емира?

— Още не сме говорили по този въпрос. Да я питам ли?

— Питай я! Нека ти разкаже, пък после ти ще го кажеш па мен.

Старецът се обърна невъзмутимо към Ема:

— Значи ти, ти си това, моя обична Ема! О, Господи, къде те виждам отново! Но да се върнем в настоящето! Султанът иска да знае как се озова по тия места. Трябва да му отговоря.

— По тия места? — попита тя. — Та аз изобщо не знам къде се намирам!

— Тази страна се нарича Харар, градът също. Мъжът, в чиято власт се намираме, е султан Ахмед Бен султан Абубекр, владетелят на страната. А сега отговори на въпроса ми!

— Бях отведена от един китайски пират в Цейлон. Там бях продадена на човека, който ме доведе тук.

— А как попадна в ръцете на китаеца?

— В продължение на много дни се носих по океана върху един сал, докато най-сетне ме прибра един холандски кораб, който пък, от своя страна, попадна край Ямайка в ръцете на китайския търговец на роби.

— На сал? Просто съм изумен! И как се озова в океана? Да не би от бреговете на Мексико?

— Не, та нали всички ние бяхме на един остров.

— Всички вие? Кои все пак имаш предвид, мила Ема?

— Е, ами сеньор Стернау, Мариано, двамата Унгер, Бизоновото чело. Мечешко сърце и Каря, сестрата на мищека.

— Цялата работа за мен е чиста загадка. Но едно име ми направи впечатление — Стернау. Кой е този сеньор?

— Нима не го познавате? Ах, да радостта от срещата ми с вас обърка мислите ми. Забравих, че нищо не знаете за станалите събития! Сеньор Стернау беше тръгнал да издири вас и капитан Ландола.

— Боже мой, но тогава Стернау е същият, за когото Миндрело вчера ми разказва! Той е немски лекар, а моята племенница Роза е негова съпруга?

— Да.

— Той е оперирал брат ми и му е върнал зрението?

— Да. Но откъде знаете всичко това, дон Фернандо?

— По-късно ще ти кажа. Виждаш, че султанът стана нетърпелив. Колко време мина, откак си напуснала родината?

— Вече шестнайсет години — въздъхна тя.

Шестнайсет години са дълъг период, но през тях красивата дъщеря на хасиендерото малко се бе променила. Тук, й Харар, където човек бързо се състарява, особено нежният пол, спокойно можеше да й се дадат двадесет години. И все пак бе интересно да се види какво въздействие оказа този отговор върху графа. Той стоеше вцепенен, със зинала уста. Мина доста време, преди да попита:

— Шестнайсет години? Че къде си била през цялото това време?

— На острова.

— На кой остров, Ема?

— Ох, пак забравих, че вие все още нищо не знаете! В Гуаймас Ландола успя да ни залови и ни отведе на един необитаем остров сред Великия океан, на който живяхме през цялото време.