Карл Май - Ловци на соболи и казаци

Но скоро и те се появиха. Почетното място зае околийският началник с фамилията си, после следваха другите офицери, попът и един унтерофицер. Не след дълго се приобщиха видните вождове на околно живеещите народи. Накрая дойде и тейш Була с жена си и дъщеря си.

Неговата поява предизвика всеобща шумотевица — не само заради красотата на Карпала, но и защото край него се намираха Сам, Дик и Уил — трите чудновати образа. Фактът, че бе стрелял по есаула и все още се наслаждаваше на свободата си, придаваше на Сам в очите на простите хорица необикновен ореол.

За ядене нямаше нищо; за пиене — само чай, водка, квас и айран. Един тромпет, една стара китара и един тромбон, чиито засукани тръби мязаха на телешки карантии, изпълняваха концерт, който, както казва поетът, камъните може да събуди и хората да влуди.

Приоритет имаха народните танци. Въпреки лошокачествените напитки и още по-калпавата музика скоро започна да възцарява шумно веселие; на «дансинга» на дамите и господата — също. Единствено ротмистърът оставаше мрачен и мълчалив. Той се чувстваше унизен в очите на бал-гостите. Към това се добавяше, че Карпала не го удостояваше и с един-едничък поглед. Когато отново встъпи господарски танц, той се изправи озлобен и отиде да я покани. Тя поклати глава, без изобщо да го погледне.

— Няма ли да танцуваш?

— Не.

— Днес хич ли?

— Още не знам.

— Или само с мен не?

— С теб вече никога!

Оня пребледня. Всички погледи се бяха обърнали към него и той почувства подигравката на тълпата.

— Да не би с Номер десет? — процеди жлъчно в ухото й.

— Може би.

Този отговор на красивото момиче той не взе наистина на сериозно. Та нали не бе възможно дъщерята на един богат тейш да танцува с някакъв си там одърпан казак, на всичкото отгоре заточеник. Въпреки това метна вбесен поглед над преградата към ниското помещение, където казакът се бе облегнал на стената и наблюдаваше оживлението без вътрешен интерес. Но скришом очите му отново и отново търсеха Карпала.

След серия фолклорни танци, тръбата възвести отново танц за господарските особи. Карпала се надигна спокойно, излезе в предното помещение и подаде ръка на казак Номер десет.

— Ела, танцувай с мен!

Казакът трепна изненадано при тези думи. Изправи се бързо. Очите му заблестяха, страните пламнаха. Той много добре беше забелязал, че ротмистърът беше отблъснат от Карпала. Сега тя, принцесата, дойде при него! Мигновено си даде сметка за последиците от нейната постъпка, ала те малко го засягаха. Сложи ръка на нейната и я поведе към средата на залата.

Разнесе се всеобщо ахване. Очите на всички се обърнаха към есаула, чието лице бе станало бяло като прясно варосана стена.

Музиката започна. Само тази единствена двойка танцуваше, защото «господарите» нямаха намерение да се излагат, като се въртят покрай някакъв си заточеник. Но казакът, изглежда, не мислеше за нищо друго, освен за своята партньорка. Обвил ръка около кръста й, той я водеше напред-назад в лек ритъм. А тя изцяло се бе отдала на галещата мелодия и изкусното му водене — наклонила леко глава настрани, полузатворила очи.

Родителите й наблюдаваха двойката весело и непринудено. Те виждаха в заточеника само мъжа, който бе спасил тяхната скъпоценност — дъщеря им.

Танцът приключи.

— Ела! — каза Карпала на партньора си и поиска да го изпрати до мястото, където бе стоял.

— Не — прошушна онзи, — аз ще те отведа!

Те стигнаха бавно до преградата и стъпиха в отделеното помещение. Есаулът скочи от мястото си към казака. Очите му бяха следили танцуващите с пламтящ поглед. Сега от тях бликаше гибелен огън.

— Осмеляваш се да дойдеш тук, куче? — извика той така силно, че думите му се чуха ясно из цялата зала. — Какво дириш насам?

— Придружавам дамата си до мястото й — отвърна казак Номер Десет неустрашимо.

— Твоята дама? Нечувана наглост! Как може принцеса Карпала да бъде дама на един престъпник? Тя е моя годеница. Измитай се! Иначе ще те изхвърля вън и ще те нашаря с кнута [25] кнут (рус.) — камшик, бич (Б. пр.) !

Той посегна към камшика, който, както обикновено, му висеше отстрани и вкопчи ръка в дръжката.

Възцари потискащо мълчание. Всички очакваха с напрежение какво ще се случи. Повечето смятаха, че Номер десет ще се подчини на заповедта с най-голямо смирение.

— Това е прекалено! — прошепна Сам Хокинс на дългия Дик Стоун. — Ще трябва да се заемем с бедния дявол, ако не се лъжа.

Но казакът не показа и следа от покорство. Той остана изправен пред офицера и отговори с равен, вежлив тон: