Карл Май - Ловци на соболи и казаци

Херман веднага телеграфира на Норман — той можеше да преустанови своето разследване и да се върне вкъщи. С понататъшното щеше да се заеме Херман. И той не се забави нито час с реализирането на своето решение. Четиримата спътници се качиха на първия параход, който акостираше във Владивосток. Със свойствената си упоритост и лукавство Сам Хокинс се промъкваше дебнешком към руския език. Той се чувстваше отговорен да върне с резултат Херман Адлерхорст от тази «бойна пътека». Понякога наистина повдигаше да проветри скалпа, когато някое мъчно руско окончание не искаше «да заседне в неговото пипе» и често козята шуба му ставаше твърде тясна, когато Херман го притискаше прекалено с руските езикови изпитания.

Но само след късо време той вече бе в състояние да разговаря със своя преподавател за ежедневни неща, като ядене, пиене, спане, яздене, макар и често само да каканижеше основните думи една подир друга, а връзката създаваше с помощта на десетте пръста и лукавите очички. Особено удоволствие му доставяше да обсипва Дик Стоун и Уил Паркър — те вежливо, но категорично бяха отказали да се занимават с руския — с новозавоювания словесен актив, без те да съумеят да се защитят. Тези едностранни прения бяха изпълнени с най-чудати изявления, премесени с неговото самодоволно «хи-хи-хи-хи» и «ако не се лъжа», така че Херман фон Адлерхорст честичко се измъкваше настрани, за да не оскърби двамата безпомощни и озадачени дългучи с някой взрив от смях.

Ето как се измъчваше доблестно Сам Хокинс и когато пристанаха във Владивосток, познанията му по руски бяха стигнали толкова надалеч, че той можеше съвсем самостоятелно да проникне в чуждата страна.

От Владивосток отпътуваха с един каботажен параход до Николаевск при устието на Амур, после срещу течението на реката до Хабаровск — столицата на генералната губерния Амур. Детелиновия лист избърза напред — нагоре по Амур и след това по Шилка, докато Херман щеше да остане още няколко дена в Хабаровск до оправяне на паричните и пътни въпроси.

В Митрофанова преставаше плавателността на Амур, който в горното си течение се образуваше от Шилка и Аргун. От Николаевск Детелиновият лист бе оставил по вода кажи-речи три хиляди километра. През Нерчинск и Чита яздиха после до Верхний Удинск, тяхната следваща пътна цел и… там се състоя необикновената среща с Карпала.

Едва Сам Хокинс и приятелите му бяха въведени от Карпала в шатрата на нейните родители и ето че пристигнаха годеникът й и неговият приятел. Те скочиха от конете и влязоха в юртата.

Съглеждайки трапера, есаулът забрави да поздрави.

— Ей го къде е! Човече, ти си мой арестант!

— Или ти мой! — ухили се Сам в своя завален руски. — Аз твой?

— Да, защото аз теб имам, а не ти мен. Или по-право, още никой няма другия, ако не се лъжа.

— Не търпя подобно безочие! Аз съм командващият на местните войскови части!

— А аз съм главнокомандващият на тези два армейски корпуса!

Сам посочи Дик и Уил от дясната и лявата си страна. — Тоя е луд!

— И ти не ви много с всичкия си! Аз стоя под закрилата на бурятския княз!

— Но на руска земя! Той е длъжен да те предаде на нас.

Карпала махна рязко и заяви с твърд тон:

— Този мъж е мой гост и няма да ви бъде предаден.

— Тогава ще доведа казаците си!

— Доведи ги! При нас има три пъти повече буряти. Те няма да позволят да потъпчеш честта на дъщерята на техния тейш и обидиш и арестуваш нейния закрилник.

— В такъв случай ще се стигне до битка!

— Щом не искаш другояче… оръжие срещу оръжие!

— Размисли какво вършиш! Ти си моя годеница! Длъжна си да ми се подчиняваш! — кресна той разярен.

Князът и княгинята седяха на своите възглавници. Те се намираха в щекотливо положение и сметнаха за най-добре да не вземат страната нито на дъщеря си, нито на офицера. Така си бе залегнало в мирната им кръв и мудната свойщина.

Сам Хокинс много добре забеляза как стоят нещата. На него не му бяха известни взаимоотношенията, ала острият му поглед го наведе на единствено вярното. И тъй като не се страхуваше от казака, а и нямаше намерение да навреди на почтения бурятски княз, прекъсна спорещите с енергичен жест.

— Не се карайте, деца! Ние драговолно ще яздим до околийския началник.

— Драговолно? — присмя се есаулът. — Вие просто няма къде да вървите! Вие сте мои пленници. Аз ще наредя да ви вържат и тикнат в затвора.

— Не — ухили се Сам Хокинс, — няма да го сториш, синчето ми! Ние бихме застреляли всеки, който дръзне да ни докосне. Но сега ще възседнем конете си и по собствен почин ще направим визита на исправника, твоя баща.