Карл Май - Ловци на соболи и казаци

— Я гледай, тук си имаме заключение. «Синът на прерията обича волния въздух и блясъка на звездите. Апачът ще си легне върху стръковете на тревата и ще се завие с небесните облаци, както го правят децата на неговия народ от ранна младост. Хау!»… Кой говори така? А, да, да, та то тук си го пише! Естествено Винету. Хм-м! Нелошо изразено. Изискано и поетично!

Тук Уил Паркър вече не можа да се сдържи. Той шумно изтърси:

— Какво ли пък разбираш ти от поезия? Точно колкото някоя гризли от филе-плетиво!

— Филе-плетиво? — Лицето на Сам образува една голяма въпросителна. — Нека бъда изяден на място от твоята гризли, ако мога да ти кажа какво е това. Известно ми е говеждо и свинско филе. Ама то се яде, ако не се лъжа.

— Виждаш ли, че нищо не знаеш. И се кани тук човекът за поезия да говори!

— Какво общо има твоето филе с тая работа? Покрай другото, мастър Шетърхенд, не бих имал нищо против едно порядъчно филе. Ама печеното трябва като нищо да си има своите шест до осем фунта, хи-хи-хи-хи!

— Ще видя какво може да се направи в това отношение — засмя се неговият приятел. — Разположете се удобно, докато дам необходимите разпореждания!

Известно време по-късно четиримата седяха около масата и здравата си похапваха. Ама тримата гости пък така и не се бяха настанили удобно. Седяха си точно както из пущинака — в кожените си дрехи, с неизбежните гърмящи цепеници между краката А после, при бирата и пурите, се стигна до разказването. Немският писател слушаше с изключително напрежение, а часовете се нижеха като в полет. Полунощ отдавна беше минало, когато Сам се надигна.

— Стоп, мастър Шетърхенд! Нека за днес турим точка. Нали и утре е ден.

— Имаш право, драги Сам. Да приключим за днес. Ще ви отведа отсреща до «Бялото агне», защото моето жилище за жалост не е устроено за гости.

— Пфу! — зяпна дребният трапер домакина си. — Да не би да се каниш да ни натъпчеш в някакъв си там саркофаг, на който сте дали красивото име «хотел»? От тая работа нищо няма да излезе, ако не се лъжа.

— Ами къде иначе да ви подслоня?

— Човече, дангалако, приятелю, грийнхорне, как може още да питаш? Та нали къщата ти има градина, както забелязах на идване. Тя не е голяма наистина, но за една нощ или за две все ще е достатъчна, ако не се лъжа. — После хвърли един лукав поглед на младия си приятел и продължи: — Синът на прерията обича волния въздух и блясъка на звездите. Детелиновият лист ще почива сред стръковете на тревата и ще се завие с облаците небесни. Хау!

И той тръгна превзето на кривите си като сърп крачета да излезе през вратата. Дик и Уил го следваха по петите. Усмихнато, но и с един тих копнеж в очите се загледа след тях Олд Шетърхенд.

В южния край на Ларами Плейнс — щата Уайоминг, отделен само чрез гъста ивица храсталак от речното корито на Медсин Боу Ривър, гореше в една мека вечер на късното лято грижливо намален лагерен огън. Той беше поддържан по индиански маниер, така че осветяващият недалеч пламък не можеше да издаде тримата ловци, които удобно си почиваха в зеленото скривалище. Те току-що бяха изяли вечерята си — изпечен на шиш еленов бут — и сега се изтегнаха върху постелите си. Наоколо владееше дълбока тишина. Само двата коня и мулето, спънати недалеч от своите ездачи, тупаха от време на време с копито или дърпаха с доловимо шумолене някой и друг лист от храстите. Най-сетне един от ловците се понадигна.

— Спомняш ли си все още, Дик, как преди кажи-речи година седяхме горе на скалите при скривалището на «клетите хора»? В оная чужда страна, която се нарича Сибир?

— Смятам, че не съм забравил — изръмжа запитаният.

— Тогава ни тегнеше на сърцето, че ще изтървем лова на бизони и преминаването на мустангите.

— Така беше, така беше — кимна другият замислено и с един дяволит поглед към третия от компанията добави: — Ако се наричах Сам Хокинс, щях да кажа:… ако не се лъжа!

Тогава поднесеният, който досега си бе мълчал, скочи от постелята и стрелна двамата си грийнхорни с мятащи искри очички.

— Проклети шмекери! Вие съвсем се разхайтихте наистина, откак си подадохте веднъж носа през границата на тази благословена страна. Нито даже вече персоната на стария Сам и всичко, което се спада към нея, е свято за вас. Почакайте, ще ви прогоня аз подигравките! Кому всъщност трябва да благодарите, че намерихте здрави и читави пътя за насам — към бизоните и мустангите и към индсманите, които, да се надяваме, скоро ще ви смъкнат кожата над ушите, както постъпиха на времето и с почтения Сам Хокинс, ако не се…