Карл Май - Ловци на соболи и казаци

— Дик Стоун, старий куне, я го погледни този грийнхорн! Това нещо тук се нарича уестман, превъзнася се като Олд Шетърхенд, ако не се лъжа, а нито даже усеща, когато хората се промъкват посред бял ден до него, хи-хи-хи-хи!

— Сам Хокинс, ти си наистина! — извика споменатият, съвземайки се мъчително бавно от изненадата си. — И също Дик Стоун и Уил Паркър! Това наричам радост! Сърдечно добре дошли на немската бащина земя!

И той прекрачи към посетителите си, разтърсвайки им бурно ръцете.

— Не бащина земя, многоуважаеми сър, а бабина, ако смея да помоля! Забравяш, че съм немец само от страна на моята баба.

— Ама, Сам, аз все още се питам дали съм буден, или сънувам! Как пък се озовахте насам?

— Естествено не през дупката на ключалката! — изкиска се дребосъкът.

— И от колко време сте вече тук?

— Най-малко от четвърт час! И мога да ти кажа, че си беше бая трудничко да седим толкова дълго бездейно.

— Ами че защо веднага не…

— Добре де, не се коси! Не искахме да ти пречим на работата. Освен това за нас беше страшно поучително да видим как изглеждат нещата във вигвама на Олд Шетърхенд, хи-хи-хи-хи! Тоя натъпкан с вата лъв, дето така широко е разчекнал паст, май го беше гръмнал в Алжир, ако не се лъжа?

— Така е. Нали отдавна съм ви разправил историята за разбойническия керван.

— А тая тигрова кожа е родом естествено от Цейлон. Сладко котенце — не мога да го отрека!

— Остави сега тези неща! За тях и по-късно има време. Не е трудно да се досетиш колко съм любопитен да чуя как вие…

— Е, няма да те разпъвам дълго на кръст. Тези двама дълги грийнхорни тук, дето са те зяпнали в захлас, са виновни, че сме тук. Те копнееха по теб като… някой капанджия за лула тютюн. А аз взех, че им угодих, и ето ни при теб, ако не се лъжа. Носим ти много поздрави от Винету — вожда на апачите, по-нататък от Олд Файерхенд — великият ловец, най-подир от Дейвид Линдсей — английският лорд…

— Какво? Срещнали сте Линдсей? Та това е направо поразително! Кога и къде стана тая работа?

— Кога? Отдавна. Къде? Край Колорадо. И наскоро пак край Черно море след връщането ни от Сибир, ако не се лъжа.

— Сиб…

— Нали? На това казвам аз цяла кратуна новини, хи-хи-хи-хи!

— Детелиновия лист в Сибир! — повтори Олд Шетърхенд тихо. — Никога не бих го счел за възможно.

— Защо? Нямаш вяра в способностите ни за едно такова пътешествие?

— Все пак не владеете руски.

— Кой ти го каза?

— Е, да не би да твърдиш…

— Твърдя естествено! Я му кажи, Уил, не говорех ли един отличен руски?

— Хм-м, как ли да го знам? Та аз нищичко не разбирах от твоите дрънканици.

— Затваряй си човката, щом като не умееш да кажеш нищо по-умно!

— Е, де, ако ще се държиш по тоя начин с мен, то признавам, че винаги изглеждаше така, сякаш хората те разбираха. Най-малкото всеки път постигаше намерението си.

— Чуваш ли, мастър Поразяваща ръка? — наду се Сам.

— Сам Хокинс и руски! Случват се знамения и чудеса! Да се надявам, че все пак не ми връзваш мечка, мастър Сам?

— Не ми и хрумва. Мечката бих задържал за себе си, ако знаех някоя в достъпна близост, хи-хи-хи-хи!

— И вие сте пътували все така като прерийни ловци?

— Разбира се.

— Също и тук в Германия?

— Защо не? Когато хората се спираха по улиците, а гаврошите търчаха подире ни, тъкмо то беше забавното за сина на моята майка.

— Сам, разреши да седна! От тоя ваш Сибир мраз ми полази по гърба, а от руския ти пък изцяло се обърках.

— Egad! Щом малкото, което ти разправих, те удари в краката, какво ли остава, ако си отворим истински устата! Ама я нека видим по-напред какво си написал тук!

Без да дочака някакво позволение, Сам вдигна камарата хартия от писалището и хвърли един поглед върху първия лист.

— Капитан Кайман. Хм, та това е съвсем стара история, отдавна отминала. То поне Детелиновият лист да присъстваше! Хвърли драсканиците в кошчето, мастър Поразяваща ръка!

— Какво ти дойде на ума! Писал съм повествованието седмици наред.

— Хвърли драсканиците в коша, казвам ти! Ще ти разкажа една друга история, дето си я бива! Това нещо тук за отпечатване ли се каниш да го дадеш!

— Естествено.

— Колко страници горе-долу ще даде?

— По моему някъде към триста.

— Pshaw! Не повече? — изрази презрение Сам. — Ще ти дам едно ласо, което е най-малко четири пъти по-дълго. И ще ти са необходими месеци, не някакви си седмици, за да го развиеш, ако не се лъжа.

Междувременно Сам беше оставил листата на ръкописа да се плъзнат по пръста му. На последните редове от последната страница той прикова очи.