Карл Май - Ловци на соболи и казаци

Мълчаливо заплаваха обратно към «Патицата». Нейният екипаж нямаше как да проследи събитията в морето и чакаше с напрежение резултата от лова. Когато яхтата пристигна най-сетне и хората от «Патицата» научиха за смъртта на своя пасажер, свиха безмълвно рамене и се разотидоха. Никой не бе изразил съжаление за мъртвеца.

— Сега изобщо не е необходимо да откарваме дервиша на «Патицата» — рече Херман ей така между другото на Сам Хокинс.

Дребният трапер поклати бавно глава.

— Бих го сторил въпреки това и то още сега, докато трупът на Ибрахим лежи още тук на палубата. Първо, ще си освободим място на яхтата, където стана дяволски тясно и второ… хм-м, помислете за въздействието върху стария грешник, когато съгледа тук на минаване приятелчето си мъртво! Не бих завидял на нехранимайкото.

— Като че имате право — кимна Херман, — но…

— Не казвайте «но», ами се завтечете при капитана и уредете работата на смахнатия му език. Не забравяйте също и малко да скастрите обесника. Във всеки случай нищо няма да навреди.

Капитанът на «Юрдек» стоеше встрани до релинга и предпочиташе да играе ролята на мълчалив наблюдател. Херман пристъпи към него до края на борда.

— Ти се показа неискрен към нас. Не можем да направим повече нищо за теб.

И той си тръгна от релинга. Страхът възвърна дееспособността на капитана и той извика изплашен:

— Какво ти дойде на акъла, ефенди? Какво ще стане с нас?

— По-рано трябваше да премислиш този въпрос.

— Ама, ефенди, нали не си толко лют, че да ни зарежеш тук безпомощни? Както не сме още достатъчно близо до брега, може да минат дни, преди да ни срещне някой друг съд.

— Това, разбира се, нищо не променя.

Сега човекът го удари на молба.

— Ефенди, лъжеш се, ако мислиш че съм шмекерувал с теб. Онзи човек, който сега е мъртъв, беше любимец на падишаха и ме заплашваше с гнева на повелителя на правоверните, ако не съм му сторел хатъра.

— Но ти е обещал и добро възнаграждение, нали? — засмя се Херман, който изобщо не беше толкова сериозен в заканата си.

Капитанът се смути.

— Аз не съм му го искал. Той сам ми го предложи.

— Добре! Ще приема, че си действал в положение на неизбежност и няма да превърна заплахата си в реалност. Да, даже ще те откараме до Стамбул, ако се съгласиш на едно малко условие.

— Какво искаш от мен?

— На нашия параход имаме много малко място и не можем да запазим трупа на този мъж. Ще го задържиш ли до утринта на палубата? Не по-дълго! После можете да го предадете на вълните.

— Ще го сторя на драго сърце.

— Освен това имаме един пленник, който ни пречи. Нямаш ли някоя каюта или нещо подобно, където да ни е подсигурен на борда ти?

— В трюма има място за него повече от достатъчно. Но кой ще го варди?

— Това ще е наша работа. Вие хич няма да му берете кахъра… Сега само спусни пак бордовата стълбичка, за да можем да докараме пленника на борда!

Докато капитанът изпълняваше това нареждане, дервишът бе изведен от досегашния му затвор. Дългият арест очевидно не го бе накарал да омекне, защото той се огледа гордо и предизвикателно наоколо, когато бе поведен по палубата. Само на минаване край трупа на някогашния си съучастник той се стъписа и спря. Беше разпознал Ибрахим.

— Познахте ли мъртвеца? — попита Херман, който добре беше забелязал как другият трепна.

Запитаният първо трябваше да се опомни. Изглежда го обърка привидно учтивото обръщение. После кръвта нахлу в слепоочията му. В думите на Херман той почувства превъзходството на победителя.

— Пречукан! — изпъхтя, без да отвърне на хермановия въпрос. После се закикоти като безумец. — Знаеш отговора! Звяр срещу звяр! По-силният удушва по-слабия!

— Така смяташ ти! — сопна му се Херман. — Не сме ние! Той сам се осъди!

Отново див кикот.

— Това нагледно обучение за мен ли е?

— Приеми го, както щеш! Така или иначе ти идва краят!

— Пет пари не давам аз за края! — изкрещя престъпникът. — Чуваш ли? Пет пари не давам за всичко — за живота и смъртта, за рая и пъкъла! Бездруго всичко, всичко е шашма!

Херман се извърна ужасен и даде знак да откарат окования.

Минута по-късно бившият дервиш изчезна в люка, водещ към трюма. Най-долу, между разни сандъци и вехтории, той бе вързан легнал и прикован на това отгоре към стената, за да не може да се премести с претъркаляне от мястото си. После Детелиновият лист, който бе докарал тук пленника, напусна трюма и се отправи нагоре. Люкът беше затворен и заелият се с охраната Дик седна върху едно роло въже. Той внимаваше по-малко за дервиша, за когото бе невъзможно да се измъкне без чужда помощ, а повече за хората от «Патицата», за да не влязат във връзка със затворника.