Карл Май - Ловци на соболи и казаци

Междувременно от изток утрото започна да просветлява, а влекалото бе извадено от дълбочината, за да бъде възстановена прекъснатата връзка на «Патицата» с яхтата.

Когато огненочервеното слънце изгря от морето, «Линдсей» продължи плаването, но вече не на юг, а на запад, с курс към Босфора.

Късо време след това екипажът на «Патицата» предаде трупа на своя пасажер на вълните. Това стана без всякаква тържественост. От хората на яхтата никой не прояви охота да участва в церемонията. Само неколцина видяха отдалеч как тялото на Ибрахим изчезна във вълните.

После плаването още веднъж бе прекъснато от едно вълнуващо събитие.

Беше един час подир пладне и Уил Паркър тъкмо бе наредил да го откарат до «Патицата», за да смени своя приятел Дик Стоун. Лодката, която трябваше да върне Дик, още се полюшваше на въжето. По едно време застаналият на кърмата Херман видя приятелите да се появяват на носа на «Патицата» с всички признаци на забъркване. Те замахаха с две ръце, викайки непрестанно името Адлерхорст.

Какво ли се бе случило?

Волю-неволю трябваше да отиде на «Патицата». Помоли брат си да го придружи. Лорд Линдсей също се присъедини, надушвайки нещо особено, от което не биваше да отсъства.

Сега йолата се върна от «Патицата», но без Дик Стоун. Тримата роднини се качиха.

— Какво се е случило? — попита Херман двамата гребци.

— Не знаем — отвърна единият. — Мастър Дик само викна отгоре, че трябвало да дойдем да ви вземем, понеже се било случило нещо важно.

Когато йолата пристана до «Патицата», тримата бяха очаквани от Дик и Уил горе на релинга. Екипажът на кораба стоеше встрани и проявяваше, както се стори на Херман, боязливост в държането.

— Мастър Адлерхорст — подхвана Дик. — Не бива да ми се сърдите. Аз нямам вина в случая.

— Какво всъщност се е случило? — осведоми се Херман.

— Кой можеше да ти подозира подобно нещо! — продължи Дик, без да обърне внимание на въпроса.

— Ама говорете най-сетне, де! — викна Херман нетърпеливо. — Да не би пленникът да е избягал?

— No — рече Дик, станал от един път отново едносричен.

— Слава Богу! Ами защо сте тогава толкова объркани?

— Той е мъртъв.

Херман фон Адлерхорст погледна нямо близките си… Сутринта Ибрахим, няколко часа по-късно дервишът!… Късмет… съдба?

— Как е станало? Той сам ли си сложи край…

— No. Бил изплюскан.

— Из…плюс…кан?

— Yes. Изплюскан от плъховете!

Херман се вторачи в ловеца, сякаш се съмняваше в здравия му разсъдък.

— Водете ме в трюма! — каза късо.

Гледката, която се разкри долу пред очите му, беше ужасяваща.

Когато опасният престъпник бе вързан и прикован към стената, никой не бе помислил за плъховете… Противните твари после се бяха нахвърлили върху безпомощния затворник и без много формалности го бяха… изплюскали.

Животните го бяха подредили грозно. Той е трябвало да изтърпи изтезания, каквито и най-кръвожадният индиански вожд не би могъл да измъдри за кола на мъченията. Отчаяният му рев не е бил чут от Дик, понеже два междинни пода деляха трюма от палубата. Така Флоран, по-сетнешният дервиш Осман, престъпникът Бил Нютън, самозваният търговец Фьодор Ломонов бе умрял от една ужасна смърт.

Късмет… съдба?

Никой земен съд нямаше да може да му произнесе една по-жестока и… по-справедлива присъда от тази, която се бе изпълнила от само себе си тихомълком в мрака.

Херман помисли с потреперване за думите, които престъпникът бе захвърлил в лицето му само преди броени часове. Този мъж, който се бе отнасял с хората като с марионетки, тласкан от ненавист и себичност, при последния залог беше загубил позорно голямата игра…

Един млад мъж, който не можеше да е прекрачил от дълго трийсетте, седеше пред писалището и работеше. Лист след лист биваха изписвани и оставяни настрани, и час след час се нижеха.

Най-сетне приключи.

«Хау!» гласеше последната, украсена със заврънкулка дума и «Хау!» каза той самият, слагайки с дълбоко отдъхване перото настрани. После се обърна и застина като истукан.

Там, точно пред него, се мъдреха на дивана трима мъже, които можеха да бъдат само илюзия, създадена от неговото разгорещено въображение. Нима образите, с които се бе занимавал през последните дни и седмици, из един път се бяха превърнали в плът и кръв? Но не, не можеше да е така, защото тези тримата изобщо не се срещаха в повествованието, което току-що бе завършил.

Изненаданият мъж потърка очи, ала един гръмък кикот от дивана го убеди веднага, че разумът не му погажда номера.