Карл Май - Траперът „Лешоядовия клюн“

Там, където мощната Рио Гранде дел Норте — гранична река между Мексико и Тексас — се влива в морския залив, е разположено пристанището на Ел Рефугио. Въпреки големината на Рио Гранде и многобройните природни дадености на Ел Рефугио, през 1866 година този град все още оставаше чужд на съобщенията. Причината се дължеше отчасти на неуреденото състояние на онези местности и отчасти, че вътрешността на страната, през която протича реката, още не беше открита за световната търговия.

Тъй че, когато корабът на сър Хенри Дридън, граф Нотингам — пълен с оръжия, боеприпаси и пари за Хуарес — хвърли котва в пристанището, освен един мизерен бразилски барк, нямаше други големи плавателни съдове. На борда си Дридън имаше два малки витлови парни катера, строени за плитко газене, и известен брой лодки, предназначени да превозят товара по реката.

Съдържанието на кораба беше разтоварено и двата катера и товарните лодки, взети на буксир от тях, легнаха на котва на известно разстояние от устието нагоре по течението. Там зачакаха с копнеж завръщането на Лешоядовия клюн, вестителят, когото англичанинът бе изпратил до Хуарес да съобщи за неговото пристигане.

Лорд Дридън обитаваше малката, удобно подредена каюта на единия катер. Той чакаше с нетърпение скаута и се безпокоеше да не му се е случило някакво нещастие. Беше повикал в каютата при себе си своя кормчия.

Беше вечер и мракът вече се бе спуснал.

— Според изчисленията на Лешоядовия клюн, трябваше вече да е тук — изрази мнението си Дридън. — Аз не бива да губя време. Ако не дойде, най-много да изчакам да мине и утрешния ден, след което тръгвам.

— Без водач? — попита кормчията.

— Сред хората има двама, които познават реката на известно разстояние нагоре по течението. Освен това се надявам да срещна Лешоядовия клюн по пътя.

— Но ако е претърпял на връщане злополука?

— В такъв случаи ще опитам да се оправя без него.

— Ами ако пък го е сполетяла още на отиване и следователно изобщо не е стигнал при Хуарес?

— Тогава работата наистина би била лоша, тъй като президентът няма и да знае за моето присъствие и мисията ми я грози опасност. Но от друга страна е невъзможно да остана тук. Ако французите надушат, като нищо ще хукнат насам да конфискуват всичко.

— Което щеше да ги погуби, предполагам!

Тези думи бяха изговорени откъм наполовина отворената врата на каютата и когато двамата устремиха погледи нататък, разпознаха горещо очаквания гост.

— Лешоядовия клюн! — извика Дридънс явно облекчение. — Слава Богу!

— Да, слава Богу! — повтори траперът, пристъпвайки напред. — Голямо бързане падна! Не е шега, сър, да оставиш толкова плаване нагоре, че после пак надолу. А сега, като пристигам, цяла вечност не мога да ви открия. Нямах и понятие, че сте се установил на това място.

— Но все пак ме открихте. Кажете и вие как сте!

— Благодаря, сър, горе-долу добре.

— А поръчението?

— Изпълнено. Вие екипирахте ли се за пътуването?

— Да. Двадесет мъже. Мисля, че е достатъчно. И тъй, говорихте с Хуарес?

— Да, но той не беше в Ел Пасо дел Норте, а във форт Гуаделупа, там се срещнах с него.

— Я гледай! Да не би да е знаел за вас и да ви е пресрещнал?

— Не, сър. Хич и не знаеше, предполагам. Идваше, така да се каже, по собствена инициатива. Там горе се случиха особени неща, които ще ви разправя, сър.

Очите му обходиха търсещо каютата. Забелязвайки, Дридън посочи едно походно кресло:

— Седнете и разказвайте!

— Хмм! Аз не съм устроен за такива дълги разкази, сър. При речи гърлото ми пресъхва твърде лесно и би било добре, ако вие…

— Хубаво! — прекъсна го Дридън засмян. — Веднага ще се погрижа за капчици, които имат способността да навлажняват разсъхнали гърла.

Той отвори един вграден шкаф, измъкна някакво шише и напълни една чаша:

— Заповядайте, пийте, мистър Лешоядов клюн, впрочем, сигурно сте и гладен!

— Не отричам, сър, само че гладът ще благоволи да почака. Яденето има навика да смущава говора. Думите напъват да излязат, залъците пък да се спуснат; те се срещат някъде по пътя и от цялата тая работа естествено нищо разумно не може да възникне, предполагам. Но с глътка ром човек бива да разкваси език, без това да му попречи.

С тези думи сръбна пестеливо от чашата. Истинският уестман рядко е пияч.

— Любопитен съм какво ще ми разкажете — рече Дридън. Янки кимна с лукава усмивка.