Карл Май - Траперът „Лешоядовия клюн“

— Казвам се Дридън — отвърна запитаният.

— Дридън? Я гледай ти, каква лъжа! Аз познавам добре лорд Дридън. Вие не сте този!

Лешоядовия клюн бързо се окопити. Мъж като него лесно не губеше самообладание. Той издаде устни, шприцна дълга, рядка струя тютюнев сок в непосредствена близост до Кортейовия нос и отговори хладнокръвно:

— Не, не съм този.

Отметнал чевръсто глава, Кортейо извика разярено:

— Внимавайте, когато плюете, сеньор!

— Това правя. Улучвам само, когато желая.

— Е, да се надявам, че няма да съм аз този, когото ще пожелаете да улучите.

— Все пак може и го сторя.

— Не позволявам такова държане! И тъй, вие не сте лорд Хенри Дридън?

— Не.

— А защо се представихте за Дридън?

— Защото съм този.

Със своето спокойствие Лешоядовия клюн донякъде изкара Кортейо от търпение. Оня извика:

— По дяволите, как да го разбирам? Вие не сте този и все пак сте този?

Без да трепне и мускул на лицето му, Лешоядовия клюн попита:

— Бил някога в Стара Англия?

— Не.

— Е, тогава не чудно, че не знае. Лорд само най-голям син, по-късни синове не лордове.

— Значи сте един по-късен син Дридън?

— Yes.

— Как е личното ви име?

— Сър Лайонел Дридън.

— Хм, вярно ли? Ама вие изобщо не приличате на вашия брат.

Лешоядовия клюн изстреля плюнката си плътно край лицето на събеседника.

— Nonsens! [5] Nonsens! (англ.) — Глупости! (Б.пр.)

— Нима го отричате?

— Yes! — кимна.

— Отричате, че не приличате на брат си?

— Отричам и още как. Не аз не приличам на брат, а той няма прилика с мен.

Кортейо най-напред не намери отговор на тоя начин на тълкуване на нещата. Той с най — голяма охота би избълвал някоя грубост, ала самоувереността и безстрашието на англичанина му правеха впечатление. Ето защо след кратка пауза рече:

— И все пак аз очаквам вашия брат.

— Лорд Хенри? Защо го очаква?

— Научих, че той е, който ще придружи товара.

— Грешка, аз съм този!

— Но къде е тогава сър Хенри?

— При Хуарес.

— О-о! Значи е вече напред! Къде се намира Хуарес?

— Знам само, той в Ел Пасо дел Норте.

— И докъде е определено да пътува товарът?

— До форт Гуаделупа.

По лицето на Кортейо пробяга подигравателна, победоносна усмивка.

— Чак толкова далеч надали ще стигне. Вашата мисия свършва дотук. Акостирате и ми предавате всичко.

Англичанинът хвърли един поглед наоколо. Този поглед изглеждаше равнодушен, едва ли не занесен, ала само привидно — ловецът изпитателно бе огледал наличните коне. В този момент той вече знаеше кое животно ще завладее.

— На вас предам? — запита сетне. — Защо на вас?

— Защото всичко, което превозвате, ми е крайно необходимо.

— Аха, крайно необходимо? За съжаление не мога нищо продам. Нищичко.

— О, сеньор, не става дума за продажба. По-скоро ще искам да получа като подарък целия товар, включително корабите и лодките.

— Подарък? Нищо не подарявам.

— О, и все пак, понеже ще ви заставя.

— Застави? — разсмя се траперът непринудено.

Сетне дигна рамене, присви уста и изстреля по всички правила на изкуството могъщ поток тютюнев бульон, който се натъкна на горната част на Кортейовата шапка и прокапа от широката периферия.

— Дявол го взел! — изрева окъпаният. — Какво ви скимна! Знаете ли какво оскърбление е това?

— Да се махнал! — забеляза Лешоядовия клюн спокойно. — Аз инглишман. Джентълмен може плюе, къде иска. Кой не желае бъде уцелен, длъжен отклони.

— Охо! Ще ви отучим ние от тези шеги! Сега заявете, че ми предоставяте товара!

— Не правя.

— Ще ви принудя! Вие сте мой пленник!

— Пхт зихххххх! — нова струя премина край носа на оратора. Лешоядовия клюн заопипва пак чадъра си и додаде: — Пленник! О-о! Забележително! Твърде забележително! Отдавна искал някога бъда пленен!

— Е, ето че желанието ви се осъществи. Сега ще уведомите хората си, че пътуването се прекратява.

— Добре! Правя го!

Траперът го каза с тон, сякаш бе напълно съгласен с мексиканеца. Тикна чадъра под мишница, сложи длани до устата и се провикна толкова силно към водата, че от катера ясно успяха да го чуят:

— Спирате тук, оставате! Пабло Кортейо е! Споменатият сграбчи ръката му и го дръпна.

— Всички дяволи! Какво ви хрумна! Защо е необходимо да знаят тези хора кой съм?

— Че защо ми казахте? — запита англичанинът равнодушно.

— Да, но не и да го ревете. Освен това нямах предвид лодките само да спрат. Мисълта ми по-скоро беше да пристанат тук, за да бъдат разтоварени.