Карл Май - Траперът „Лешоядовия клюн“

— Тази сеньорита Ема изглежда бе омъжена. Поне там имаше един сеньор, с когото се държеше необикновено нежно.

— Не чухте ли случайно името му?

— Казва се Унгер и освен това е много прочут ловец, известен с ловното име Гърмящата стрела. Неговият брат, кормчия ли, капитан ли, също беше там.

Тогава лордът твърдо сложи ръка на рамото на ловеца. Но тази ръка трепереше, а и гласът му трепереше, когато запита:

— Това ли бяха всички, събрани там заедно?

— Трябва да помисля, милорд. А, да, сетих се за още един, един юначага с огромен ръст и брада, достигаща до пояса. Той всъщност е лекар, но също така прочут ловец. Дори го наричаха Господарят на скалите.

— Стернау?

— Стернау — кимна траперът. — Да, така се казва.

— Нататък, по-нататък! Нямаше ли още някой, още един — едничък?

— Един възрастен мъж, когото наричаха дон Фернандо. Струва ми се, старият Пирнеро намекна, че този сеньор е граф Родриганда.

Лордът вече не бе в състояние да се владее.

— Необикновено, направо удивително! — извика. — Не пропуснахте ли да споменете някой, още някой?

— Още един, но той наистина е последният. Беше мъж, който независимо от разликата в годините, много приличаше на стария граф, поразително приличаше. Стернау разговаряше с него на «ти». Мисля, че го назова «Мариано».

— Значи и той се е спасил! Благодаря ти, Господи! Разказвайте, Лешоядов клюн, разказвайте!

— С удоволствие ще го сторя, милорд. Ще узнаете всичко, което научих. Но гърлото ми, милорд, така предразня и засъхна, че…

— Та нали шишето е тук. Остава само да си налеете! Лешоядовия клюн направи каквото му бе наредено, сръбна леко и поде разказа си. Лордът, а и кормчията слушаха с напрегнато внимание всяка негова дума. Когато свърши, траперът добави:

— Така, това е всичко, което знам. Подробностите ще научите от самите джентълмени, когато стигнем Сабинас.

— Да, само да можехме да потеглим! — подхвърли лордът. — Но вие сигурно сте твърде уморен?

— Pshaw, истинският ловец не знае умора. Ако желаете да потеглите, милорд, на ваше разположение съм. Хората ви налице ли са?

— Всички. А и котлите са запалени, както навярно сте забелязал.

— Ще разпределите товарните лодки след двата катера. По този начин ще се сформират два кервана. Неприятно е, ала другояче не става. Като водач аз ще бъда на първия влекач. А вие?

— На същия.

— Вечер няма да хвърляме котва до брега, както обикновено се прави, а ще оставаме по средата на реката. Вашите хора добре ли са въоръжени?

— Да, всички. Освен това по лодките има оръдия. Следователно няма от какво да се опасяваме, мистър Лешоядов клюн.

— Редно е да си го помисли човек, но въпреки това не бива да пропуснем нищо. Направете приготовленията за отплаване, пък аз ще огледам останалото!

Траперът тръгна от лодка на лодка и сред наетите за пътуването хора срещна и своите познати. Другите също правеха впечатление, че може да се разчита на тях. Той разпореди на кормчията на втория катер да се придържа непосредствено зад първия керван, след което се върна при лорда.

Сетне хвърлиха влекалата и скачиха лодките една за друга. Корабните сирени дадоха сигнал, котвите бяха вдигнати и скоро двата кервана поеха един зад друг срещу течението.

Вярно, че бе тъмно, ала няколкото светещи звезди и характерният блясък на оръжията предлагаха достатъчно добър ориентир.

Лешоядовия клюн беше застанал отпред на носа и се взираше внимателно наоколо, а лордът се бе настанил до него и го разпитваше за какво ли не.

Ако човек пътува от Рио Гранде сити — разположен на левия бряг на Рио Гранде — нагоре по течението, скоро ще се натъкне на десния бряг на селището Миер. Но оттам реката се простира на около петнадесет немски мили, преди да се стигне Белвил, където Рио Саладо се влива в Рио Гранде.

Почти по цялото това разстояние по двата бряга се вижда само гора. Обрамчващите я гъсталаци недалеч от брега престават и като внушителни колони тя извисява възбог своите исполински стволове.

Под този покрив на колони дори конете се придвижват с лекота, докато крайбрежните шубраци правят бързината немислима.

В плътната сянка на тази гора, яздеше срещу течението представителна група конници. Всички бяха добре въоръжени, ала конете им изглеждаха необикновено изтощени.

Начело яздеха двама. Единият беше Пабло Кортейо, достойният за присмех претендент за президентския пост на Мексико. Чертите му бяха мрачни, личеше, че се намира в лошо настроение. А и на всеки един от хората му се виждаше, че споделя вкиснатото състояние на своя предводител. Онзи водеше със съседа си полугласен разговор, при което се долавяше по някоя ругатня.