Карл Май: Крепостта в скалите

— Да, наистина е твърде силно за мен, дон Херонимо — кашляйки, казах аз. — Позволете ми да отида до хлебаря и до месаря.

— Значи няма да допиете чашата си, така ли? — попита сеньоритата.

— Не. За съжаление трябва доста да се съобразявам със здравето си.

Тогава Фелиса поднесе чашата до розовите си устица, изпразни я пак без да й мигне окото и след това поверително ме помоли:

— Щом ще ходите до пекаря и до месаря, донесете нещичко и на мен, дон Карлос! Изисканите и внимателни гости винаги постъпват така.

Никак не беше лошо! Да платиш четири марки и половина, а в замяна да получиш три пъти дневно брашняна водица с малко мед, едно място в хамак, който вероятно бъкаше и от други «гости» и на всичко отгоре да снабдяваш семейството на «хотелиера» с хранителни стоки! Meson de Madrid! Най-добрият хотел в града! О, градски писарю, градски писарю, моите почитания към хубавия ти съвет и към препоръката ти, обаче все пак ще се огледам за някакъв друг подслон!

Тръгнах без някому да издавам коварните си намерения. Цели два часа търсих някоя друга по-свястна странноприемница, но най-сетне стигнах до убеждението, че градският писар бе имал право, защото в сравнение с онези бърлоги и дупки, които видях, Meson de Madrid беше разкошен дворец.

Непременно трябваше да си набавя нови дрехи. Но умората и напрежението през последните седмици ме бяха тъй изтощили, че вече ми бе станало напълно безразлично какво впечатление правеше настоящето ми облекло. И тъй, купих месо за едно песо, взех от хлебаря няколко сплескани царевични питки, които тук се ядяха вместо нашия хляб, и заради тези провизии бях посрещнат в «хотела» с голяма признателност. Без много-много да пита, милата Фелиса незабавно взе всичко от ръцете ми и запали огън в огнището, за да изпече месото. Трите хлапета си присвоиха царевичните питки, които захрупаха между зъбите им така, сякаш трошаха кокали, а доня Елвира се надигна в хамака си, събудена от аромата на печеното, започнал да се разнася навсякъде. За съжаление не можех добре да различа лицето й, понеже единствената лампа в помещението бе поставена върху масата, където седях доста далеч от нея. Ханджията любезно се присъедини към мен и ми побутна пуловете на доминото.

— Още няколко игри преди да ядем, дон Карлос! Няма какво друго да правим.

И тъй играхме домино докато масата бе сложена, тоест, докато сеньорита Фелиса остави пред мен парче месо без чиния и без каквото и да било друго, но затова пък с най-слънчевата си усмивка. С учудваща бързина другите парчета противно на първоначалното си предназначение и за съжаление на прегладнелия ми стомах изчезнаха в друга посока. Бях се превърнал, или по-скоро бяха ме превърнали, от гост в домакин.

Тъкмо когато след последната си хапка избърсах ножа в ръкава и пак го Натъкнах в колана си, в стаята влезе онзи, чието появяване очаквах с голямо любопитство — мормонът. Светлината от лампата стигаше до вратата и понеже седях точно срещу нея, го видях да влиза. Той направи поклон към ъгъла, където висеше иконата, после потопи върховете на пръстите си в котлето със светена вода и едва тогава се обърна към нас, за да ни поздрави много сдържано. Щом забеляза, че има непознат, той се спря за няколко секунди да ме поразгледа. После с бързи крачки се приближи, отвори книгата за посетители, която все още лежеше върху масата, хвърли поглед на последните изписани редове и след като ни пожела лека нощ, се оттегли в сумрака където се намираха определените за гости хамаци.

Всичко това стана толкова бързо, че нямах никаква възможност добре да огледам лицето му. В този момент пролича какво голямо страхопочитание бе съумял да внуши на ханджията, тъй като с приглушен глас дон Херонимо каза на своите близки:

— Дон Енрико иска да спи. Лягайте и вие и пазете тишина! Входната врата бе подлостена с голямо резе, а задната, която водеше към двора, остана отворена. Доня Елвира отново отпусна глава върху възглавницата си и зае хоризонтално положение. Хлапетата се покатериха в големия си и широк хамак. Сеньорита Фелиса ми подаде ръка и се настани в своята постеля от коноп. Ханджията ми пожела приятни сънища, духна и изгаси току под носа ми лампата и пропълзя в люлката си където зае формата на спасителен пояс. Останах сам да седя в тъмнината доста слисан от начина, по който се проявяваше «най-изискано» внимание към новия гост. Но все пак цялата работа ме забавляваше. Поседях още малко така без да мога да реша къде да се хвърля в обятията на съня. Скоро долових мощното хъркане на миловидната щерка. Майката пък изпускаше въздуха на равномерни интервали с такова пуфтене, което много наподобяваше шума при гасенето на свещ. Бащата издаваше ръмжащи звуци, които досущ можеха да се сравнят със злобното бръмчене на разлютен стършел. Струваше ми се невъзможно да заспя при този концерт. Ето защо се отказах от всичките хамаци и излязох на двора, за да използвам отново моята постеля от царевична шума. Отначало кучето малко поръмжа срещу мен, но изглежда скоро позна съществото, което същия ден беше вече търпяло до себе си и лека-полека се успокои. Тикнах в шумата моите две пушки, от които по стар навик никога не се отделях, легнах на земята и… се събудих едва когато утрото беше вече отдавна настъпило.