Карл Май: Крепостта в скалите

— Que alegria! (Каква радост! Б. по.) Дон Карлос, вие сте истински майстор! Трябва да останете при нас, за да мога да науча нещо от вас. Никой досега не ме е бил три игри подред.

Истината беше, че изобщо не се бях престаравал, но Херонимо играеше толкова лошо, че не бе необходимо кой знае какво напрягане на ума, за да го победя. Той стана от мястото си, приближи се до жена си и припряно нещо й зашепна. После отиде зад бюфета, взе някаква книга и една огромна мастилница, след което тържествено постави двата предмета пред мен.

— Доня Елвира бе тъй добра да даде съгласието си да останете тук. Затова впишете си името ей в тази книга за регистрация на гостите!

Разтворих книгата. Тя съдържаше все имена, цифри и дати. При последната изписана страница бе пъхнато перото, едно прастаро гъше перо, чийто връх бе силно разчекнат и зееше кажи-речи като подметките на ботушите ми. На всичко отгоре то бе покрито с дебела кора от засъхнало мастило.

— С това перо ли да пиша? — попитах го развеселен.

— Sin duda — несъмнено, дон Карлос. Нямаме друго, а сигурно вие не носите перо в багажа си.

— Но това е невъзможно!

— Как така? Ще ви кажа, че откакто съм собственик на този хотел, а оттогава изминаха почти десет години, всички мои гости са се записвали с това перо и с това мастило.

Мастилото отдавна беше изсъхнало.

— И как е ставало?

— С малко вода, както лесно можете да се досетите, ако поне донейде сте запознат с изкуството на писането. Накисне ли се перото в гореща вода, става тъй меко, сякаш е ново, че даже и много по-меко. А налее ли се гореща вода в мастилницата, се получава изключително хубаво мастило. И понеже хотелът ми се радва на голям наплив от посетители и всеки гост трябва да отбележи своите данни, тук пада невиждано писане. Следователно не бива да съм разточителен нито с перата, нито с мастилото. Тъй като както изглежда не сте на «ти» с писането, аз ще се заема с тази работа вместо вас.

— Направете го, дон Херонимо, много ви моля! Така камък ще ми падне от сърцето.

— Esta bien — много добре! Е, не може всички хора да са учени. Ей сега веднага ще стане, само трябва първо да сгорещя вода.

Дребосъкът се насочи към бюфета. Видях как в една лампа наля спирт, а може би даже и ром, запали я и поднесе току над самия й пламък тенекиен съд. С «мъдрата» си пестеливост той в продължение на десет години беше карал своите гости да си служат с това мастило и с това перо и също така от «мъдра» пестеливост всеки път изразходваше спирт за един грош. Измина поне четвърт час, докато водата завря. През цялото време човечето търпеливо държеше съда над лампата, а после натопи вътре перото и след като го подържа така няколко минути, изля водата в мастилницата и енергично започна да я бърка с перото.

— Тъй, ето че работата ни може да започне. Готов съм. Херонимо постави книгата пред себе си, нагласи мастилницата да му е по-удобно под ръка, предприемчиво се покашля, посегна към перото, пак се покашля, сбърчи чело, побутна книгата малко настрани, премести и мастилницата, настани се по-удобно на стола, накратко, държеше се така, сякаш се канеше да се залови с най-голямото произведение на изкуството, каквото може да си представи човек.

Само с невероятно усилие на волята успях да остана сериозен и вече можех да си обясня защо книгата за записване на гости изглеждаше така. Докато чакахме водата да заври, аз я прелистих. Шрифтът по последните страници беше тъмножълт, но колкото по-напред я разгръщах, буквите избледняваха все повече и накрая дори не се четяха. Най-предните страници даже бяха толкова избелели, сякаш никога не е било писано по тях.

— А сега внимавайте, сеньор! — каза ханджията. — Трябва да нанеса деня и годината на пристигането ви тук, вашето име, занятие или професия и целта, с която идвате. Надявам се, че ще ми отговорите на всички тези въпроси съобразно истината.

Дадох му желаните сведения и той ги изрисува в толкова ясни букви, че човек нямаше какво да възрази. Човечето изписваше думите с такава съсредоточеност и всеотдайност, които бяха достойни за някое друго далеч по-важно занимание. След като постави и последната чертица, той направи доволна физиономия, побутна книгата настрани и ме попита:

— Харесва ли ви почеркът ми, дон Карлос? Виждали ли сте някога такива букви, такъв краснопис?

— Не, никога — отговорих самата истина. — Вашите букви имат толкова ясен рисунък.

— И никак не е чудно, нали почти всички имена съм ги записвал все аз, защото повечето гости също като вас не умеят да си служат с мастило и перо. Благодаря ви за вашите сведения. Всичките са лесно разбираеми, само едно нещо ми е необяснимо. В графата за професия споменавате, че сте писател. Такава работа чувам за пръв път. Туй нещо занаят ли е, военен чин ли е, или става най-общо дума за търговия или пък може би в частност за продаване на дребни стоки по къщите, а?