Карл Май: Крепостта в скалите

— Сеньор, какво искате? Защо смущавате моята сиеста? Защо изобщо не спите, а будувате? Та нали всеки разумен човек спи в тази убийствена жега!

След като учтиво поздравих, аз казах името си и добавих:

— Бих искал да поговоря със съдържателя на хотела.

— Това съм аз. Името ми е дон Херонимо.

— Току-що пристигам в Гуаймас и търся удобен кораб. Мога ли да отседна при вас?

— После ще видим! А сега спете! Ей там в един от онези хамаци!

При тези думи той посочи към отсрещната страна.

— Изморен съм — отвърнах аз, — но преди всичко съм гладен.

— После, после! Спете сега! — настоятелно ме подкани човечето.

— Жаден съм!

— Добре, добре! За всичко ще се погрижим, но сега трябва да спите, да спите!

Отначало Херонимо говореше тихо, но постепенно беше повишил тон. Другите хамаци се оживиха, размърдаха и ето защо той предупредително ми прошепна:

— Не приказвайте повече, иначе доня Елвира ще се събуди! Спете, спете!

Той отново се настани в хамака и пак се сви на кравай. Какво ли можех да направя? Оставих «спасителния пояс» и семейството му да спят. За да не събудя никого, съвсем тихо се измъкнах през задната врата навън и се озовах в голям двор. В един отдалечен ъгъл бе направен навес от пръти и царевична шума, под който се съхраняваха различни инструменти. До купчината царевична шума лежеше едро куче, вързано на верига.

Във всички случаи една постеля от тази шума щеше да е далеч по-удобна от хамаците в стаята. Приближих се до купчината малко обезпокоен, че е възможно кучето да вдигне шум и да събуди доня Елвира. Но се оказа, че тревогата ми е неоснователна, понеже… кучето също спеше! Вярно че за миг-два то поотвори очи, но после веднага ги затвори и не издаде нито звук, когато от шумата започнах да си правя постеля и след това се изтегнах върху нея. Оставих двете си пушки съвсем близо до мен и задрямах. Понеже бях много изморен, спах здраво чак докато нечия ръка ме хвана за рамото и ме разтърси. Беше вече късен следобед. Пред мен стоеше дребничкият ханджия.

— Сеньор, ставайте! Време е да вземем решение.

— Какво решение? — попитах аз и се изправих.

— Дали ще можете да останете при мен или не.

— Защо е необходимо подобно решение?

Зададох му този въпрос, макар че ми беше съвсем ясно какво искаше да каже. Сега огледах човечето по-подробно, отколкото имах възможност да го сторя по обед. То беше дребно и ужасно кльощаво. Косата му беше съвсем късо подстригана и главата му изглеждаше кажи-речи като бръсната. Но острите му черти излъчваха добродушие.

— Доня Елвира настоява да приемам в хотела си само кабалиероси — отвърна човечето, — и сигурно ще признаете, че с външността си вие не оставяте такова впечатление.

— Наистина ли? — попитах аз, като не успях да сдържа усмивката си, поглеждайки го отвисоко. — Да не би да смятате, че кабалиеро е само онзи, който е облечен в нови дрехи?

— Не, понеже понякога и някой изискан човек може да бъде принуден да занемари красивата си външност, ала доня Елвира има много изтънчено чувство за тази красота и не ви е намерила особено привлекателен.

— Че кога ме е видяла? Нали дамата спеше, когато пристигнах.

— Вярно, че спеше. Тя изобщо много обича да спи, когато няма друга работа. Но после е излязла на двора, за да ви огледа, и щом видяла дрехите ви, ботушите, шапката, си казала… е, сеньор, едва ли е нужно да се изразявам още по-ясно, а?

— Не, и така ви разбирам, дон Херонимо. Тъй като не допадам на донята, ще взема да потърся някоя друга странноприемница.

Обърнах му гръб и се наканих да си тръгна, ала той ме задържа.

— Стойте! Почакайте малко! Човек се чувства толкова самотен, когато в къщата му няма гости, а и вие все пак не ми приличате на скитник, от когото да имам основание да се страхувам. Ще се застъпя за вас пред доня Елвира. Но за да постигна целта си, е необходимо да съумея да докажа, че ще ми бъдете от полза. Играете ли на домино?

— Да — отвърнах слисано.

— Добре! Хайде да влезем вътре! Ще направим един опит. Херонимо закрачи напред, а аз го последвах във вътрешността на «хотела». Доня Елвира лежеше в своя хамак. Сеньорита Фелиса седеше при «бюфета» на чаша ром. Трите хлапета не се намираха в стаята. Те бяха навън на улицата, където заедно със свои връстници се развличаха, като се замеряха с гнили портокали. Дон Херонимо донесе доминото и ме покани да седнем на една от масите. Когато зачаткахме с пуловете, доня Елвира се размърда, а когато съпругът й ми каза: «Вземете шест пула, играта започва най-големият чифт», тя дори надигна глава. Сеньорита Фелиса взе чашата си, приближи се и седна при нас, за да гледа. Разбрах с какви хора си имах работа. Ако не играеха домино, тези хора спяха, а не спяха ли, играеха домино. При това Херонимо едва ли можеше да се нарече и посредствен играч. Спечелих първата игра, втората и третата — също. След първата си загуба човечето се зарадва, след втората се учуди, а след третата възхитено извика: