Карл Май: Крепостта в скалите

— Как можах да забравя! Сеньор, нали искате да заминете далеч на север от остров Тибурон, а аз изобщо не се сетих, че за вас съществува една изключително удобна възможност. Дон Енрико очаква един кораб, който ще хвърли котва тук, а после ще опъне платна на север към Лобос.

— Наистина е много удобно за мен и това селище е точно в моята посока. Но що за човек е този дон Енрико, за когото споменахте?

— Той е също мой гост и името му е преди вашето в книгата за посетители. Не го ли видяхте?

Не го бях видял. Взех книгата и прочетох: «Хари Мелтън, светец на последните дни». Тези думи бяха написани на английски. Значи мормон! Откъде ли се беше взел тук!? Каква ли работа може да го е довела от големия град край Соленото езеро толкова далеч на юг в Гуаймас?

— Защо се взирате тъй замислено в книгата? — попита ме ханджията. — Има ли нещо по-особено в написаното?

— Всъщност няма. Прочетохте ли го?

— Да, но нищо не разбрах. Сеньорът е толкова сериозен, толкова горделив и тъй набожен, че не ми се искаше да му досаждам с въпроси. Вероятно съм изговарял името му неправилно, понеже той ми обясни, че Хари съответствало на испанското име Енрико. Затова го наричам така.

— Значи живее при вас, нали?

— Той спи тук. Сутрин излиза много рано и се връща чак вечерта.

— И какво прави по цял ден?

— Не знам. Нямам време да се занимавам с всичките си гости. Да наистина, дребосъкът играеше домино и спеше, спеше и играеше домино, така че му беше невъзможно да отдели по-особено внимание на някой от гостите си.

— Знам само името му, както и че чака някакъв кораб, който ще отплава за Лобос — продължи Херонимо. — Сеньорът говори твърде малко. Набожността му е похвална. Жалко само, че не играе домино!

— А как разбрахте, че е набожен?

— Ами когато минава покрай иконата ей в онзи ъгъл, никога не забравя да се поклони и да потопи пръстите си в съда със светена вода, поставен до вратата.

Понечих да направя една забележка, но после предпочетох да си замълча. Многоженство и светена вода! Канонът на мормоните и кланяне пред икони! Несъмнено този човек беше някой лицемер, а лицемерието му сигурно си имаше причина.

Не ми беше възможно да продължа тези свои мисли, защото сеньорита Фелиса ми донесе голяма чаша с някаква кафява доста гъста течност и ми пожела добър апетит. Тъй като и ханджията се присъедини към пожеланието й, предположих с пълно право, че трябваше да изсърбам съмнителното съдържание. И тъй, поднесох съда към устата си и опитах кафявата течност, а после още веднъж и още веднъж, докато накрая моят език ми каза, че ставаше дума за смесица от вода, мед и прегоряло брашно.

— Какво е това? — попитах аз.

При въпроса ми Фелиса смаяно плесна с ръце.

— Възможно ли е, дон Карлос? Нима никога досега не сте пили течен шоколад?

— Шоколад ли? — попитах аз, при което лицето ми едва ли е имало кои знае колко одухотворено изражение. — Ами да, често съм пил.

— Ето, това е съвсем същото!

— Шоколад? Наистина ли? Никога нямаше да се сетя!

— Нали? — зарадвано ми кимна Херонимо. — Да, моят шоколад е известен надлъж и нашир! Кой знае каква помия сте пили другаде! А моят шоколад е толкова истински, тъй единствен по рода си, че всеки, който за пръв път отседне при мен, се учудва и не иска да повярва, че е шоколад. По това можете да разберете, че всичко при мен е с отлични качества.

Бях на друго мнение, но сметнах, че е излишно да го казвам, и ето защо само се осведомих:

— А какво ще ми сервирате за вечеря, дон Херонимо?

— За вечеря ли? — изненада се човечето и после, посочвайки към чашата, ми обясни. — Ами ето го на, това е то!

— Аха, тъй, тъй! И какво давате за закуска? — Чаша от моя ненадминат шоколад.

— А за обяд?

— Пак такава чаша. Това е най-хубавото нещо, каквото може да се поднесе.

— Ами ако някой поиска хляб и месо или нещо подобно?

— Ще трябва да отиде при лекаря и месаря.

— Тогава ми кажете дали имате вино. Шоколадът не утолява жаждата.

— О, и то превъзходно вино! Желаете ли една чаша?

— Да. Колко струва?

— Трийсет сентавоса.

Превърнато в немски пари това правеше половин талер. Дон Херонимо ми оказа честта сам да донесе виното, но вместо на мен подаде чашата първо на дъщеря си. Сеньорита Фелиса я изпи дополовина без да й мигне окото и след това ми я подаде с пленителна усмивка. Отпих една глътка и незабавно получих силен пристъп на кашлица. «Виното» беше като сярна киселина.

— Пийте по-бавно! — предупреди ме ханджията. — Виното ми е твърде силно за вас. Правено е от най-чудесното грозде.